Фурията на Академа

Беше видял ужасни неща. Беше ги гледал в лицето. Ненавиждаше ги и те продължаваха да го плашат, но той бе приел съществуването на подобни грозни унищожителни сили, без да им позволява да контролират живота му.

Но този път бе по-различно.

По време на Втората калдеронска битка Тави не бе наранил никого – но болката, която изпитваха Ренцо и Вариен, бе причинена от собствените му ръце, по негово желание, по негово решение.

В онова, което им бе причинил, нямаше нищо достойно и той нямаше с какво да се гордее. Ненадейната радост, която бе заляла тялото му по време на краткия, жесток сблъсък с тях, се бе изпарила. В известен смисъл бе очаквал момента, в който ще използва уменията си срещу онези, които го караха да се чувства безпомощен и малък. Тави смяташе, че ще изпита удовлетворение, че ще се гордее с победата си. Но вместо това почувства в себе си само пустота, запълнена с отвратителна погнуса. Досега не беше наранявал никого така. Чувстваше се някак си опозорен, сякаш бе изгубил нещо ценно, за чието съществуване не бе подозирал.

Той бе наранил жестоко двете момчета, но това бе единственият начин да ги победи. В противен случай те щяха да изпратят фуриите си срещу него и той нямаше да може да направи нищо, освен да изтърпи всичко, което му бях подготвили. Затова ги беше наранил. Жестоко. Само за няколко секунди успя да си припомни болката и страданията, които бе търпял през последните няколко години.

Трябваше да го направи.

Но това не означаваше, че е постъпил правилно.

– Съжалявам – каза тихо Тави, макар и с леден глас. – Ужасно съжалявам, че се наложи да го направя.

Накани се да каже още нещо, но тръсна глава, обърна се и се затича към имението на сър Нед. Щеше да се оправя с обвиненията на Градския легион, след като се убедеше, че с леля му всичко е наред.

Но едва бе направил няколко крачки, когато камъните под краката му се раздвижиха и го отхвърлиха към близката стена. Стана много неочаквано и Тави удари главата си в камъка. Пред погледа му се появиха искри, които го заслепиха. Усети как се свлича на земята и се опита да се изправи, но една груба ръка го хвана за врата и го подхвърли във въздуха с ужасяваща лекота. Той прелетя няколко фута, строполи се върху камъните и когато спря да се премята, погледът му вече се беше прояснил.

Тави надигна глава тъкмо навреме, за да види, че се намира в тъмна, задънена уличка между скъп магазин за вино и златарско ателие. Необяснимо защо около него започна да се спуска мъгла. Тави примигна, но тя ставаше все по-гъста и по-гъста и скоро пок­ри лицето му. Младежът се надигна на колене и видя надвесения над него Бренсис Калар-младши, облечен с великолепен жакет в сиво и зелено, с метална диадема на главата, украсена със зелени камъни и официални бижута по ръцете и на шията. Косата на Бренсис беше заплетена в плитка, каквито носеха воините в южните градове, а на колана му висяха меч и кинжал. Присвитите му очи гледаха жестоко и в тях гореше животински пламък и нещо още по-неприятно, което Тави не можеше да назове.