Кралят на казиното

Колкото и да владееше нервите си, Валерий Саргачов трепна, щом чу името, бързо извади цигара и запали.

— Познавате ли този звяр? — предпазливо попита Городецки.

— А какво мислят момчетата по повод случилото се? — отговори с контравъпрос Саргачов.

— Чувстват се оскърбени. Много оскърбени.

— И могат да предприемат съответните мерки?

— Да, ако получат заповед.

— От кого?

— В момента очевидно от вашия покорен слуга.

— Заповед не бива да има — остро каза Саргачов. — В никой случай.

— Много са оскърбени — повтори Городецки. — И не само те.

— И кой още?

— Други двама телохранители на Фишкин.

— И тях ли е направил на пух и прах?

— Докато първите са се отървали само с уплаха, другите двама и досега ги болят главите.

— Разкажете, ако обичате.

— Ще разкажа само онова, което успяха да ми разправят тия пикливи телохранители… Излязъл Ефим Аронович от входа на прокуратурата и както обикновено, те тръгнали след него. Нищо особено не забелязали, уж никого нямало наоколо, но изведнъж някаква незнайна сила ги сграбчила за косите и от този момент нищо повече не си спомнят. Притичали другите двама, навели се, гледат ги — ни мърдат, ни шават, а на челата им цицини колкото гъши яйца. А на Фишкин му го няма касетофонът със записа. Това е всичко.

Неочаквано Саргачов избухна в силен смях.

— Нищо смешно не виждам — мрачно отбеляза Городецки. — Ами ако аз попадна в положението на Фишкин?

— Правилно се ориентирахте одеве, Алберт Георгиевич: „този звяр“ — рязко прекрати смеха си Саргачов — е „руският вълк“ Демидич.

— Да. Точно така го наричат в агенцията — Демидич.

— Ето защо не ви съветвам да давате заповедта. В противен случай животът ви ще продължи точно толкова време, колкото ще им потрябва, за да ви открият.

— Кои?

— „Руските вълци“.

— Те може изобщо да не ме открият.

— Изключено. Необходимо им е най-много едно денонощие.

— Така уверено говорите, че ми хрумват какви ли не идиотски асоциации…

— Аз воювах в Афганистан — кратко отговори Саргачов, при което така погледна своя събеседник, че той разбра всичко.

— Заповед няма да има.

— На пострадалите предайте, първо, най-искрени съболезнования и, второ, посъветвайте ги да забравят всичко. И най-добре завинаги.

— Ще им предам. Но хората са си хора и…

— Без всякакви „и“! Платете им. Дайте им пари. И то сума, достатъчно голяма да затворите устата и на четиримата. Казвам ви най-сериозно, че ако някой направи нещо на този „звяр“, няма да ви има нито вас, нито вашите телохранители, нито фирмата ви.

— Давам ви честната си дума — сериозно го увери Городецки.

— Да се върнем отново на господин Фишкин. С какви средства разполага фирмата, ако се наложи да плати гаранция?