Детето на нощта [bg]

На Ренерей ѝ идеше да извика, да насърчи Ериан, че е видя­ла какво се случи и ще направи дори невъзможното, за да я отър­ве от Селик, но не биваше да се издава. Така само щеше да загу­би свободата си, а може би и живота си.

Черните криле завладяха „Океански бряст“ с неочаквана ле­кота и Ренерей се проклинаше заради бавенето. Но Ериан беше толкова уплашена, не успя да я махне от кораба навреме. Сега чуваше писъците ѝ, докато Селик я вдигаше обратно на борда. Дано поне Трюун има някакъв шанс да бди над нея. Горкият, сигурно се страхува не по-малко от Ериан...

Но първо трябваше да се погрижи за собственото си спасе­ние. Водата беше студена, все по-бурният вятър неспирно об­ливаше лицето ѝ с пръски и пяна. Кожените дрехи натежава­ха, а мечът, макар лек и вързан на гърба, пречеше на усилията ѝ да остане на повърхността.

Насочи се към закътаното пристанище на рибарите. Там по­не нямаше да се мярка пред очите на Черните криле, чийто за­мисъл беше очевиден. Докопаха Ериан и кораба само за да се доберат до крайната си цел - Лиана.

Ренерей се питаше какво ли знаят. По неволя предположи, че са научили и накъде трябва да отплават. Та нали точно раз­падането на защитното заклинание на Ал-Дречар доведе „Оке­ански бряст“ тук, а всеки по-схватлив маг би доловил наруше­нията в потоците мана на юг.

С пестеливи силни движения напредваше през ниските въл­ни. Виждаше тъмния силует на вълнолома, зад който се крие­ха по-крехките лодки и корабчета на рибарите, откакто същес­твуваше град Арлън. Въпреки по-спокойните води на езерото се случваше да налети буря откъм планините и имаха нужда от убежище.

Стигна до края на вълнолома и предпочете да плува ната­тък, вместо да върви в тъмното по тясната ивица чакъл при ос­новата му. Студеният вятър щеше да я смрази до костите щом излезе от водата. Гледаше подмятаните от вълните и вятъра малки дървени съдове и си казваше, че мнозина от рибарите ще прекарат безсънна нощ в молитви към морските богове лод­ките им да останат невредими до сутринта.