Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Но сякаш ставаше дума за някаква шега, Либърти добави:

— Може би не. От нас двете никога не съм била самоотвержената.

О’Фарел се появи отново и моментът отлетя. Скай знаеше само, че Либърти не бе отговорила на въпроса й, което вероятно означаваше, че не може да отговори по начин, който би се харесал на Скай.

Скоро вилата утихна – беше прекалено тихо, а мислите на Скай – твърде шумни. Сериозно ли говореше Либърти? Не можеше да бъде. Защо бе дошла, ако смяташе само да вечеря с О’Фарел? И защо бе избрала да дойде именно днес, а след това изобщо не бе споменала майка им?

Обаче Скай също не бе споменала Ванеса. Може би и двете чакаха другата да повдигне темата. И Скай бе пропиляла още една възможност да подобрят отношенията си. Кажи ми какво да правя, помоли наум майка си. Но отговор не последва. Ванеса винаги бе предпочитала сами да се оправят, вместо да дава съвети. За пръв път Скай пожела майка й да беше различна, както може би искаше и Либърти – обаче по-често от нея. Какво ли щеше да бъде, ако имаха онова прословуто рамо, на което да плачат? Какво ли щеше да бъде, ако Скай бе предоставяла по-често рамото си на Либърти, а не само през онези нощи в Париж?

Тръсна глава. Не можеше да промени майка си или миналото и й бе омръзнало да си задава въпроси, на които нямаше отговори. Така че излезе навън и забърза по Скул Лейн – далеч от себе си – към пустия плаж. Седна на пясъка и обгърна тялото си с ръце. Нощта бе хладна и тя бе забравила да си вземе шал. Да можеше само да напали огън, както винаги бе правила на брега като дете, когато не знаеше нищо за затъмненията и войната.

Около нея нощта се спускаше, отначало полека, а после изведнъж, като дългия шлейф на разкошна вечерна рокля. След известно време чу стъпки и се намръщи. Да не би Либърти и О’Фарел да бяха дошли на романтична разходка покрай водата? Изобщо не бе в стила на Либърти.

— Скай – каза глас, който навсякъде щеше да разпознае.

И пред нея застана Никълъс, който й подаваше кожената си униформена куртка на КВС. Трябваше да вдигне глава, за да го види както трябва, и това приличаше на внезапния и поразяващ шок от вида на лунната дъга – този толкова рядък феномен, който се случва само когато небето е плътно и наситено черно, луната – пълна и ниска и вали ситен дъжд. Никълъс, нейната лунна дъга, случайна арка сияние, надвиснала над нейната тъмна тайна.

— Студено е – каза той с нежна загриженост в гласа, която бе като балсам за нея.

Не можеше да говори, затова само кимна, като прие куртката и след това се наложи да затвори очи от усещането за топлината на тялото му, която куртката бе запазила, и неговата миризма, която се бе просмукала в нея.

Той се отпусна на пясъка до нея.

— Операцията ми се отложи. Знаех, че тази нощ ще бъде трудна за теб. Имах дажба бензин, така че… Повдигна рамене. – Винаги съм правил нещо на този ден в памет на майка ти. Веднъж дори сготвих овесена каша, както тя я правеше.

Млъкна и наведе глава, сякаш се чувстваше засрамен.

Сякаш опияняващата прегръдка на куртката му не бе достатъчна, та последните му думи едва не я сломиха.