Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
— Не може да се сравни с нищо — казваше той, и не за пръв път. Намираше се в маниакалната си фаза и всеки момент щеше да премине към сарказма и откритото презрение. — Можеш да говориш каквото си искаш — всички говорят — но не знаеш какво е. Аз го изпитах. Наистина го изпитах. Ти може и да си изпитвал далечно подобие на това, докато си се натискал в съблекалните със съученичките си от шести клас в началното училище.
Аз направих физиономия, като се престорих, че ми е смешно. Но не беше. В такива моменти у Леон се появяваше злоба, почти жестокост, косата му падаше на очите, лицето му беше бледо, от тялото му се разнасяше кисела миризма, а около устата му имаше прясно избили пъпки.
— Бас държа, че ще ти хареса, женчо. Ще ти хареса, бас държа, нали, госпожичке? — Той ме погледна и в сивите му очи видях злостна проницателност. — Госпожичка — повтори с грозна насмешка, а после вятърът се смени, слънцето изгря и той отново стана предишният Леон, заговори за концерт, на който иска да отиде, за косата на Франческа и как блести на светлината, за диск, който си е купил, за краката на Франческа, колко са дълги, за новия филм за Джеймс Бонд. Започвах да мисля, че се е пошегувал, но после си спомнях хладната проницателност в очите му и с неудобство се чудех как се е досетил.
Трябваше още тогава да сложа край на това. Знаех, че нищо няма да се промени към по-добро. Но чувствах безпомощност, объркване, смут. Дълбоко в себе си още вярвах, че мога да го променя, че всичко може да стане както преди. Трябваше да вярвам: това беше единствената искрица надежда на иначе мрачния ми хоризонт. А и той имаше нужда от мен. Нямаше да види Франческа най-малко до Коледа. Това ми даваше приблизително пет месеца. Пет месеца, за да го излекувам от манията му, да извлека отровата, проникнала в хубавото ни приятелство.
О, налагаше се да му угаждам. Предполагам, повече, отколкото му беше полезно. Но няма нищо по-злобно от влюбените, освен ако не се броят неизлечимо болните, с които имат много общи характеристики. И двата вида са егоисти, затворени в себе си, манипулатори, нестабилни и пазят цялата си нежност за любимия човек (или за себе си), а на приятелите си се нахвърлят като бесни кучета. Такъв беше и Леон, но въпреки това аз държах на него повече от всякога — най-после споделяхме едно и също страдание.
В човъркането на раната има някакво перверзно удоволствие. Влюбените го правят постоянно, търсят най-интензивните източници на болка и се опиват от нея, жертват се отново и отново за любимия с глупаво упорство, което поетите често вземат за всеотдайност. При Леон такъв източник на болка беше говоренето за Франческа. При мен — слушането на приказките му. След известно време стана непоносимо: любовта, подобно на рака, обсебва живота на страдащия до такава степен, че той губи способността да води разговор на каквато и да било друга тема (с което втръсва до прималяване на слушателя) — и аз все по-отчаяно се опитвах да внеса разнообразие в разговорите си с Леон.
— Предизвиквам те. — Стояхме пред музикалния магазин. — Хайде, предизвиквам те. Да видим дали още ти стиска.
Той ме погледна изненадан, после надникна през рамото ми в магазина. Нещо бегло премина по лицето му — може би сянка от отминало удоволствие. Усмихна се и ми се стори, че в сивите му очи видях бледо отражение на предишния безгрижен, невлюбен Леон.
— На мен ли говориш? — попита той.
И така играехме — на единствената игра, която Леон все още приемаше да играе. И с нея започна „лечението“: неприятно, може би дори брутално, но необходимо, точно като агресивната химиотерапия, която се използва срещу рака. У двама ни бликаше агресия и ние просто я обръщахме навън вместо навътре.
Започнахме с кражби. Отначало дребни: дискове, книги, дрехи, които криехме в малката си колиба в гората зад „Сейнт Осуалдс“. Постепенно залогът на лечението нарасна. Драскахме графити по стените и чупехме автобусни спирки. Хвърляхме камъни по минаващите коли, обръщахме надгробни камъни в стария двор на църквата, крещяхме обидни думи по старците, които разхождаха кучетата си наблизо. През тези две седмици аз се разкъсвах между мъчително отчаяние и неописуема радост, отново бяхме заедно — Буч и Сънданс — и макар и за минути, Франческа изчезваше от разговора, тръпката от нея отстъпваше пред по-силни, по-опасни усещания.