Безсънна (Търсачът в дълбините)
- Автор: Анджелини Джозефина
- Серия: Starcrossed #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Intense
- ISBN: 978-954-783-211-4
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безсънна (Търсачът в дълбините)». Краткое содержание книги:
Като единствената Потомка, която може да се спуска в Подземния свят, Хелън Хамилтън е натоварена с почти невъзможна задача. Нощем тя се лута в царството на Хадес, опитвайки се да спре безкрайния цикъл на отмъщение, чието проклятие тегне над семейството й. Денем се мъчи да превъзмогне изтощението, което бързо подкопава разсъдъка й. Без Лукас до себе си, Хелън не е сигурна, че има сили да продължи.
Точно когато е на ръба на срива, на помощ й се притичва загадъчен нов Потомък. Забавен и смел, Орион я защитава от опасностите на Подземния свят. Но времето изтича — безмилостен враг плете заговори срещу тях, а призивът на Фуриите за кръв става по-силен.
Когато светът на древна Гърция се сблъсква с този на простосмъртните, спокойният и защитен живот на Хелън на остров Нантъкет потъва в хаос. Но най-трудно от всичко е да забрави Лукас Делос
— Знам, Лукас. Аз… толкова е хубаво това усещане просто да се освободиш. — Осъзна, че беше изрекла името му на глас за пръв път от цяла вечност. Беше такова облекчение най-после да усети името му отново в устата си, че се засмя. — Обичам да го правя понякога. Ти никога ли не си?
— Да, правил съм го — призна той, все още вкопчен в нея и заравяйки лице все по-дълбоко и по-дълбоко в шията й, докато се спускаха плавно от студеното нощно небе. Прошепна в ухото й: — Но очите ти бяха затворени. Помислих, че си припаднала.
— Съжалявам, мислех, че съм сама — прошепна тя в отговор.
Знаеше, че би трябвало да попита, но наистина не я беше грижа как беше попаднал там Лукас. Държеше се за него все по-здраво и по-здраво, сякаш се опитваше да го придърпа в гърдите си и да обвие кожата си около него.
Това беше Лукас и тя искаше да го задържи, да задържи човека, който той беше в този момент, преди да е успял да се превърне отново в онзи гневен непознат. Той въздъхна дълбоко и изрече името й, преди да се отдръпне от прегръдката й и да потърси платформата на покрива й.
— Къде е Джери? — попита той, докато кръжаха над къщата и. Отсъствието на „Пиги“, престарелият джип „Вранглер“ на Джери, от автомобилната алея биеше на очи, и никоя от лампите вътре не светеше.
— Вероятно още работи — каза Хелън, без нито за миг да откъсва очи от него. — Ще влезеш ли? Или нещата пак ще загрубеят?
— Обещах ти, никакви караници повече. И без друго не се получи — каза Лукас и дръпна Хелън надолу, за да се приземи с нея върху платформата на покрива й.
— Наистина го направи нарочно, нали? — За миг стояха там, взирайки се един в друг през тежкото мълчание. — Баща ти имаше ли нещо общо с това?
— Изборът беше мой — каза той унило.
Тя го зачака да обясни, но той не го направи. Не се опита да си намери никакви оправдания или да прехвърли вината на някого друг. Вместо това, Лукас остави на Хелън да реши какво ще стане по-нататък между тях. Тя раздразнено го удари с юмрук в гърдите, не толкова силно, колкото можеше, но достатъчно силно, за да го накара да почувства нещо. Той не се опита да я спре.
— Как можа да ми причиниш това! — изпищя тя, на косъм да започне да вие.
— Хелън. — Той улови стиснатите й юмруци и ги притисна към онова място на гърдите си, където го беше ударила. — Какво друго можех да направя? Отново бяхме заедно през цялото време. Седяхме заедно, споделяхме най-съкровените си тайни и това те смущаваше. Имаш да мислиш за по-важни неща, вместо за мен.
— Имаш ли представа колко болезнено беше това? — попита тя задавено: искаше й се да го удари пак, но откри, че ръцете й се отпуснаха сами и вместо това го погалиха.
— Да. — Той говореше толкова нежно, че Хелън разбра, че раздялата им го беше наранила точно толкова, колкото и нея. — И цял живот няма да се освободя от последиците.
Челото й се сбърчи от тревога. Знаеше, че Лукас не преувеличава — беше се променил. Лицето му беше толкова бледо, че отразяваше лунната светлина, а очите му имаха тъмносин цвят, граничещ с черно. Беше като да гледа лунния близнак на своя слънчев Лукас. Все още беше красив, но толкова тъжен, че за нея беше болезнено да го гледа.
След всичко, на което я беше подложил, Хелън знаеше, че би трябвало да й се иска да го накаже, но не беше така. Някъде по пътя беше обвила ръце около шията му, а той беше започнал да прокарва ръце нагоре-надолу по гърба й, и тя вече не беше ни най-малко разгневена.
Когато се вгледа в очите му, видя как в тях се промъква странно мрачно изражение, което се опитваше да угаси сиянието, което винаги беше откривала у него. Но преди да успее да измисли как да го попита какво има предвид под „последствия“, Лукас смени темата.
— Днес имах дълъг разговор с Орион — каза той, като отвори вратата на покрива, която водеше към долния етаж на къщата, и я задържа отворена за Хелън. — Струва му се, че не ни казваш всичко за това, което се случва в Подземния свят. Помоли ме да помогна. Той държи много на теб.
— Знам това. — Хелън го въведе в къщата и го поведе надолу към студената си спалня. — Но той греши. Не крия нищо от никого. Просто разбрах, че за мен няма помощ, така че защо да навлизам в подробности? Не сънувам, Лукас. Как според Орион ти или някой друг бихте могли да поправите това?
Лукас се отпусна тежко на ръба на леглото на Хелън, смъкна якето си и изрита обувките си, докато мислеше. Разполагаше се толкова удобно в спалнята й, сякаш мястото му беше именно там. Всички инстинкти на Хелън крещяха, че мястото на Лукас наистина беше в спалнята й, макар и двамата да знаеха, че той не биваше да е там.