Фурията на курсора

Щом се оказаха във ваните, лейди Антилус пристъпи към тях и обхвана с длани главата на единия. Той потръпва още минута, после се отпусна задъхан, но без да крещи, очите му изглеждаха стъклени. Тя направи същото и с втория, след това даде знак на лечителите и те започнаха да преглеждат мъжете и да се съвещават.

Чу се звук от копита на препускащи коне, но този път те бяха отстрани, далеч от опасността някой изплашен кон да стъпче не внимаващ легионер. Капитан Сирил и Първото копие се насочиха към лечителите.

Капитанът слезе, следван от Валиар Маркус. Той се огледа, докато погледът му не попадна на трибун Фантус.

— Трибун, докладвайте.

Фантус погледна двамата младежи във ваните и отдаде чест на Сирил.

— Атакуваха ни, сър.

— Атакуваха? — попита Сирил. — Кой?

— Какво — поправи го Фантус. — Нещо отгоре, скрито зад тези облаци. Каквото и да беше, не успях да го разгледам добре — той посочи Красус. — Но той успя.

Красус мълчаливо гледаше ранените, лицето му беше абсолютно бледо и изразяваше ужас и отвращение. Тави се изпълни със съчувствие към юношата, въпреки враждата между него и Максимус. Красус беше видял първото кръвопролитие в живота си, при това изглеждаше твърде млад за подобни неща, дори в сравнение с Тави.

— Сър Красус — каза Сирил умишлено силно, за да изведе младия рицар от състоянието на вцепенение.

— Сър? — отговори Красус. Той отдаде чест миг по-късно, отколкото изискваше протокола.

Сирил погледна младежа, намръщи се и попита с по-тих глас:

— Какво се случи там, синко?

Красус облиза устни, очите му не гледаха никъде.

— Аз бях в центъра на въздушния патрул, сър. Бардис и Адриан бяха флангови. Исках да се възползвам от преимуществото на облаците, да се укрием по края им, за да имаме възможност да наблюдаваме пътя напред. Поведох ги нагоре.

Той трепна и затвори очи.

— Продължавай — каза Сирил тихо, но настойчиво.

Красус примигна няколко пъти.

— Нещо се появи от облаците. Нещо алено. Призраци.

— Ветрогони?

— Не, сър. Определено не. Те бяха големи, но… безформени, така че мога да кажа. Те нямаха определени очертания. И имаха много крака. Или пипала. Те изникнаха от нищото и ни се нахвърлиха.

Сирил се намръщи.

— Какво се случи след това?

— Започнаха да ни душат. Да ни разкъсват. И ставаха все повече и повече.

Красус си пое дълбоко дъх.

— Аз изгорих този, който ме нападна, и се опитах да помогна на другите. Нараних ги и изглежда това им причини вреда, но със сигурност не ги забави. Започнах да режа крайниците им, докато Бардис не се оказа на свобода. Мисля, че едната ръка на Адриан беше свободна и той също можеше да се бие. Но никой от тях вече не можеше да се задържи във въздуха, така че трябваше да ги подхвана, за да не паднат. Ако не беше сър Фантус, щях да загубя единия от тях.