Смъртта като изкуство

— Не искам — капризно сбърчи нос Котаракът. — Нямам апетит. Дори не мога да мисля за ядене.

— Е, тогава поне пийнете вода — настоя Камъкът.

Котаракът неохотно се измъкна от змийските пръстени и закуца на една лапа към заветната локва. Напи се, върна се на мястото си и се шмугна вътре, между пръстените, само че този път не легна да спи, а седна, облегнал проскубания си хълбок на змийската кожа.

— Докато съм спал, не сте ли разказали нещо допълнително, Гарване? — попита той. — Бяхме стигнали до гостуването на Каменская у баба, когато тя е видяла мама. Нали така?

— Така беше — смотолеви Гарванът. — И не ме подозирайте, аз играя честно. Разбрахме се да гледаме заедно — значи правим точно това.

— Ами разкажете ми по-подробно за мама — помоли Котаракът. — И за баба. Как са те? Как изглеждат? Здрави ли са?

— Всичко е наред с тях, как да са! — завъртя глава Гарванът. — И двете са красиви, което е вярно, вярно е, няма да крия. Майка ти е пухкава, бяла като сняг, очичките й светят, а баба ти е направо супер, страхотно костюмче, очи не можеш да откъснеш. Седи си, крак връз крак, пийва си кафе с коняче, пуши дълга цигарка с цигаре. Шик и блясък!

Змеят разви още един свой пръстен, поклати се като гъвкаво стълбче над Котарака и отново се нави.

— Кажете ми, драги, защо директорът Бережной и режисьорът Дудник толкова се тревожат за внука на Иля Фадеевич Малашченко? Защо толкова ги е страх, че той може да има нещо общо с покушението? Ами че те са направо в паника, ако вярваме на нашия разказвач Гарвана.

— Какви са тези инсинуации?! — възмути се Гарванът. — Ти какво намекваш, червейско недоносче? Че лъжа ли? Че изопачавам фактите? Не, не, не се крий зад Камъка, в очите ме гледай и отговаряй за думите си!

— Нямам предвид нищо лошо — спокойно отговори Змеят. — Наистина не разбирам защо са толкова разтревожени. Добре де, ще се окаже, че момчето е виновно, ще го приберат на топло — и какво? Те какво толкова ще изгубят?

— Тягостно е с вас — обади се тихо Котаракът. — Защо постоянно се карате? Отдавна съм забелязал, че всички страхове у хората живеят в главите им и им вгорчават живота. Измислят си разни кошмари и дай да се страхуваме! Кажат си: ако се случи това — край. Какъв ти край? Край на какво? Небето ли ще рухне? Земята ли ще се разцепи? Натъпчат си главите с разни глупости и си ги кътат и подхранват. Та и Бережной и Дудник са същите. Да, боли ги душата за драматурга, иска им се всичко в семейството му да е наред. Но нищо повече. Обаче ето, измислили са си страха, че Иля Фадеевич ще се разстрои, а може и да го уволнят след това, и хайде да крием ужасни и напълно безпочвени тайни. Добре де, ще се разстрои. Може и да го уволнят. И какво от това? Най-важното е, че никой няма да умре. А тези глупаци не разбират кое е най-важно в живота и кое е просто дреболия.