Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Ами точно това значи — тъжно отговори Камъкът. — Ще дойде един тъжен ден, когато ще се окаже, че Котаракът преди малко е бил жив — и вече го няма, мъртъв е.
Гарванът разтърси лъскавата си черна глава.
— Как така мъртъв? Няма ли да мога да си говоря с него?
— Няма да можеш.
— Тоест аз ще го питам нещо, а той няма да ми отговори?
— Изобщо няма да бъде тук. Отначало няма да ти отговори, а после ще го погребем и няма да го видиш повече.
— Как така? — слиса се Гарванът. — Аз ще съм тук, ти ще си тук, дори това мръсно черво. Змеят, ще е тук, а Котарака няма да го има? Не разбирам.
Змеят повдигна овалната си глава, от което един пръстен от легълцето, най-горният, се изправи и Котаракът неспокойно се размърда.
— Ти си свикнал да виждаш нас — тихо просъска той, — а ние всички в тази гора сме Вечни. Ти никога не си губил близки, защото твоите близки сме ние, а ние не умираме. Ще трябва да се примириш, че Котаракът може да умре, защото е смъртен, той е от обикновения свят. Не разбирам какво толкова те развълнува. Та ти през целия си вечен живот наблюдаваш съществата от обикновения свят — и хората, и животните, постоянно виждаш как те умират. Би трябвало да си свикнал с това.
Гарванът се позамисли. Така де, какво толкова се е скапал? Не е ли виждал смърт? Виждал е. И какво толкова? Ами това, че лично никога не си е имал работа със смъртни, Гарванът не е бил в близки отношения с тях и мисълта, че тази връзка може да бъде прекъсната всеки момент, му изглеждаше чудовищна и невероятна. Ама как така! Знаеше, че хората и животните от обикновения свят умират, но никога не си бе представял тази ситуация свързана със себе си, защото не бе ставало дума за неговия живот. Вечният Гарван никога не се бе замислял, че ще бъде принуден да загуби същество, с което е станал близък. Някак бе свикнал с мисълта, че е привързан само към Камъка, малко по-малко — към Вятъра, и донякъде — към Катеричката, а тях никога няма да ги загуби. А сега внезапно разбра, че заплахата да загуби завинаги Котарака Хамлет му причинява душевна болка… Какво излиза? Че се е привързал и към този нелеп Котарак? Само това му липсваше!
Гарванът вирна глава и се загледа в небето, като си повтаряше като мантра, че Хамлет е просто един скитащ котарак, дойде и ще си отиде и никой няма да заплаче, ако го няма. Когато му се стори, че е успял да си го внуши, той внимателно наведе глава и погледна спящия Котарак. Нещо взе да щипе клюна му, на очите им стана горещо и мокро. И сега какво, браво, бе, оставаше само да се разплаче пред това смрадливо въже Змея! Пред Камъка не изпитва срам да реве, понякога могат и двамата сладко да си поплачат за нечия горчива участ, но пред стария си враг Змея не е приемливо да се размеква и да издава душевната си слабост и жал.
Той помаха с крила, та струите въздух да изсушат неканените и толкова неуместни сълзи, и се окашля.
— Ами ако… такова… ако той наистина… кога? Скоро ли?
Камъкът само въздъхна, а Змеят поклати глава.
— Зависи на колко години е Хамлет, дали е стар, или млад. Ако е млад, можем да разчитаме, че организмът му е още силен и имунитетът — добър. Ако е стар обаче, няма никаква надежда, при такъв букет от болести няма да се отърве, колкото и да се стараем.
И тогава Гарванът не успя да се овладее. От гърлото му се изтръгна силен провлечен стон.
— Не искам да слушам такива неща! — закрещя той. — Няма да го преживея.
— Тихо! — опита се да го спре Камъкът, но беше късно: Хамлет се събуди.
Той потрепери, бавно отвори очи и размърда уши.
— Защо крещите така? Какво е станало?
— Извинете — виновно отвърна Камъкът, — без да искаме, ви събудихме. Неволно стана.
— Добре де. — Котаракът беше самото великодушие. — А какво обсъждахте толкова разпалено?
Камъкът, Змеят и Гарванът се спогледаха и не отговориха. Нали не можеха да кажат на Хамлет, че бяха обсъждали перспективите той да умре!
— Кажете, уважаеми Хамлет, на колко сте години? — учтиво се поинтересува Камъкът.
— На колко съм години ли? — замисли се Котаракът. — Трудно е да се каже. Не съм много сигурен…
— Ами… — понечи да попита още нещо Камъкът, но Гарванът решително прекъсна приятеля си.
— Ти гледаше ли телевизия, когато живееше у дома си?
— Разбира се — горделиво отговори Хамлет. — Татенцето винаги гледаше телевизия, и аз с него.
— Ето, сега ще разберем какво си гледал по нея. Помниш ли Елцин?