Раково отделение

Пред самия вход също бе неудобно да излеят отровната течност.

— Да отидем ей там! — посочи той мястото между раковото отделение и отделението за уши, нос и гърло. Обикновено Костоглотов се разхождаше там.

Тръгнаха един до друг по покритата с каменни плочи пътека. Лекарската шапчица на Хангард, съшита по модел на пилотките, стигаше до рамото му.

Той се наведе. Вера Корнилиевна вървеше много сериозна, сякаш й предстоеше важна работа. Стана му смешно.

— Кажете, как ви наричаха в училище? — изведнъж попита Костоглотов.

Тя бързо и бегло го погледна.

— Какво значение има?

— Разбира се, никакво, просто ми е интересно да зная.

Хангард измина няколко крачки мълчаливо, почуквайки с токчетата си по каменните плочи. Той обърна внимание на тънките й крака на газела още тогава, когато лежеше на пода и тя бе се приближила до него.

— Вега — каза тя.

(Не бе напълно искрена: така в училище я наричаше само един човек. Онзи, умният редови войник, който не се върна от фронта. Без да знае защо, тя изведнъж го довери и на друг.)

— Вега ли? В чест на звездата? Но тя е ослепително бяла.

Спряха.

— А аз не съм ослепително бяла — кимна тя. — Името идва от първите срички — ВЕра ХАнгард [33]. Това е всичко.

За първи път не тя, а той се смути.

— Исках да кажа… — опита се да се оправдае Костоглотов.

— Разбрах. Изливайте! — заповяда тя.

Не се усмихваше.

Костоглотов разклати набитата здраво тапа, внимателно я изтегли, след това се наведе (изглеждаше много смешен в халата-пола, покрила част от ботушите му) и изрови малкото паве, останало от предишната настилка.

— Гледайте! Да не кажете после, че съм го излял в джоба си! — обяви той, клекнал до нейните крака.

Бе обърнал внимание на краката й като на газела още първия път, още първия път…

И в малката дупка в тъмната земя той изля тази течност, която на някого би донесла оздравяване, а на друг — смърт.

— Може ли да върна камъка на мястото му? — попита той.

Тя го гледаше отгоре и се усмихваше.

Имаше нещо детско в жестовете и думите му; детско, но и приличащо на заклинание, на тайна.

— Няма ли да ме похвалите? — изправи се Костоглотов.

— Браво — усмихна се тъжно Хангард. — Можете да продължите разходката си.

Обърна си и тръгна.

А той гледаше белия й гръб, и двата триъгълника на фигурата й.

До какво степен бе започнало да го вълнува всяко женско внимание към него! Във всяка дума долавяше много повече, отколкото се криеше в нея; след всяка постъпка чакаше следващата.

Вега. Вера. Нещо не пасваше, но сега не можеше да разбере какво точно. Гледаше гърба й.

— Ве-га! Вега! — прошепна той, стараейки се отдалеч да й внуши желанието си. — Чуваш ли, върни се! Върни се! Поне се обърни!

Но нищо не се получи с внушението: тя не се обърна.