Раково отделение

Флаконът потъна в огромните отрудени ръце на Костоглотов.

Той се усмихна.

— По този начин нищо няма да излезе.

Вера Корнилиевна омекна.

— В края на краищата мога да го взема, когато излезете на разходка.

— Добре, че ме предупредихте. Сега така ще го скрия, че…

— Пак ли на връвчица отвън на прозореца? Какво ми остава, освен да отида и да доложа на началството?

— Не вярвам. Вие самата днес осъдихте доносите!

— Но вие не ми оставяте друг изход!

— И тогава ви остава само да донесете? Не е достойно. Може би се страхувате, че съдържанието ще изпие другарят Русанов? Няма да допусна. Ще го опаковам и скрия надеждно. Но след като си отида оттук, нали отново ще започна да се лекувам с корена! А вие не вярвате ли в него?

— Абсолютно не вярвам! Това е суеверие и игра със смъртта. Вярвам единствено в научните средства, изпитани в практиката. Така са ме учили. И така мислят всички онколози. Дайте ми флакона!

Опита да разтвори палеца му, а той гледаше сърдитите й очи с цвят на кафе и не само че не искаше да упорства или да спори с нея, но с удоволствие би й дал и флакона, и цялото шкафче, но не можеше да отстъпи от принципите си.

— Е-ех, светата наука! — въздъхна той. — Ако всичко бе толкова безусловно, нямаше да бъде опровергавано от само себе си след всеки десет години. А в какво трябва да вярвам аз? В инжекциите ви? Защо ми определихте нови инжекции? И какво съдържание имат?

— Те са много необходими! Много важни за живота ви! Трябва живота ви да спасим! — Тя изрече думите особено настойчиво и очите й говореха, че напълно вярва в тях. — Не мислете, че сте оздравели!

— По-точно? В какво се състои действието им?

— За какво ви е да знаете? Те могат да ви излекуват. Не дават възможност да се появят метастази. Достатъчно ви е да знаете само това… Добре, дайте ми флакона, а аз ви давам честната си дума, че ще ви го върна, преди да заминете!

Гледаха се един друг.

Той изглеждаше доста комично в женския халат, препасан с войнишкия колан, върху чиято катарама имаше петолъчка.

Но колко настоятелна бе! Не му беше жал да предаде флакона; вкъщи имаше предостатъчно от този аконитин. Друго го мъчеше: бе такава мила жена, с толкова хубави очи и светнало лице, с която му бе безкрайно приятно да разговаря, а никога нямаше да бъде възможно да я целуне! И когато се върне в затънтения си край, ще му бъде трудно дори да повярва, че е седял до нея и че тя е искала на всяка цена да спаси неговия, на Костоглотов, живот!

Но тъкмо да го спаси не можеше.

— Страх ме е да го дам и на вас — реши да се пошегува. — Ще го изпие някой в дома ви и…

(Кой? Кой ще го изпие в дома й? Живееше сама, но бе неуместно да му го каже сега.)

Той се разсмя. Стана му жал, че толкова малко може да направи за нея.

— Добре. Отивам в двора и ще го излея.

И все пак напразно червеше устните си!

— Не-е-е, вече не ви вярвам. Сега съм длъжна да присъствам, за да се убедя.