Пътешественикът във времето и неговата жена

— Ще го убия този негодник.

— Да, но не можеш, защото не си го убил. — Той затваря очи, клати глава. — И не можеш да промениш нищо: Алън пак ще се разболее, ти пак ще се разболееш und so wiete. Как ще се чувстваш, ако ти се наложи да наблюдаваш отново и отново как той умира? — Бен сяда на сгъваемия стол. Не ме гледа. — Ето какво е, Бен. Да, понякога е забавно. Но най-често се губиш, крадеш и се опитваш просто да…

— Да оцелееш. — Той въздиша. — Господи, не проумявам защо изобщо те търпя.

— Защото не си виждал такова чудо? Заради хлапашката ми красота?

— Дрън-дрън. Ей, поканен ли съм на сватбата?

Стряскам се. И през ум не ми е минавало, че Бен ще поиска да дойде.

— Да! Ама наистина ли? Ще дойдеш ли?

— По-забавно е, отколкото по погребенията.

— Страхотно! Моята част от църквата се запълва бързо. Ти си осмият поканен.

Бен се смее.

— Покани всичките си бивши гаджета. Така ще попълниш редиците.

— Няма да доживея края. Повечето искат главата ми, забучена на кол.

— Ммм.

Бен става и рови в едно от чекмеджетата на бюрото. Вади празно шишенце от лекарство, после отваря друго чекмедже, взима от него огромно шише с капсули, маха капачето и прехвърля три от хаповете в малкото шишенце. Мята ми го.

— Това какво е? — питам аз, докато го отварям и изсипвам върху дланта си една от капсулите.

— Стабилизира ендорфина, действа и като антидепресант. Ей… недей… — Аз вече съм лапнал хапа и съм го глътнал. — С морфин е. — Бен въздиша. — Отнасяш се изключително нехайно и нагло към лекарствата.

— Умирам за опиати.

— Не се и съмнявам. Но не си мисли, че ще ти предоставя цял тон от тези тук. Кажи ми, ако решиш, че ще свършат работа на сватбата. В случай че онова другото не се получи. Действат около четири часа, значи ще ти трябват две капсули — кима Бен към останалите два хапа. — И не ги гълтай само за забавление, чу ли?

— Няма, честна скаутска.

Бен сумти. Плащам му хапчетата и си тръгвам. Докато слизам по стълбището, усещам как вълната ме плисва и спирам долу, за да й се насладя. Минава доста време. Каквото и да е сложил вътре Бен, невероятно е. Като десеторно засилен оргазъм плюс кокаин, освен това действието като че ли се засилва. Излизам от входната врата и едва не стъпвам върху Гомес. Той ме чака.

— Искаш ли да те хвърля до вас?

— Разбира се.

Страшно трогнат съм от загрижеността му. Или от любопитството му. Или от каквото там го е накарало да седи тук. Отиваме при колата му, шевролет с два пукнати фара. Сядам на седалката до водача. Гомес също се качва и затръшва вратата. Убеждава някак автомобилчето да запали и ние потегляме.

Градът е сив и помръкнал, започва да вали. По предното стъкло трополят огромни капки, докато покрай нас се стрелкат напукани къщи и пустеещи парцели. Гомес включва Националното обществено радио, по него излъчват Чарлс Мингус, който ми звучи някак бавно, но чудо голямо! Живеем в свободна държава. Ашланд Авеню е осеяно с дупки, от които ще ти изпопадат зъбите, но иначе всичко е наред, всъщност съвсем наред, главата ми е подвижна и пъргава като течен живак, изплъзнал се от счупен термометър, и това е единственото, което мога да сторя, за да се сдържа и да не застена от удоволствие, докато наркотикът ближе с химически езичета всичките ми нервни окончания. Подминаваме приемната на екстрасенска, магазина за гуми „Педро“, „Бъргър Кинг“, „Пица Хът“ и в главата ми започва да звучи „Аз съм пътник“, което някак се е провряло през Мингус. Гомес казва нещо, което не разбирам, после пак: