Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
(7:00 часът, сутринта)
Клер: Будя се в леглото си, леглото на моето детство. Докато се нося по повърхността на будното състояние, не мога да открия себе си във времето: какво е днес, Коледа, Денят на благодарността? Отново ли съм в трети клас? Болна ли съм? Защо вали дъжд? Небето зад жълтото перде е мъртво и вятърът смъква жълтите листа от големия бряст. Цяла нощ съм сънувала. Сега сънищата се сливат. В една част от този сън плувах в океана, бях русалка. Това беше нещо ново за мен и една от другите русалки се опитваше да ме научи: даваше ми уроци за русалки. Беше ме страх да дишам под водата. Тя влизаше в белите ми дробове и аз все не проумявах как става, чувствах се ужасно и постоянно се налагаше да се качвам на повърхността и да дишам, а другата русалка все повтаряше: „Не, Клер, ето така…“, докато накрая не забелязах, че тя има на шията си хриле, аз също, и след това вече беше по-лесно. Да плувам, беше като да летя, всички риби бяха птици… На повърхността на океана имаше лодка и всички ние отидохме да я видим. Беше малка ладийка и на нея беше майка ми — съвсем сама. Доплувах до нея и тя се изненада, че ме вижда, каза ми: „Я, Клер! А аз си мислех, че днес ще се омъжваш“, и изведнъж — точно както става насън — аз си дадох сметка, че ако съм русалка, не мога да се омъжа за Хенри, и се разплаках, сетне се събудих, беше посред нощ. Известно време лежах така в мрака и си представях как съм станала най-обикновена жена, точно като малката русалка, с тази разлика, че не съм изживяла онези тъпотии като ужасната болка в краката и отрязания език. Ханс Кристиан Андерсен сигурно е бил много странен и тъжен човек. После съм заспала отново и сега съм в леглото, и днес ние с Хенри се женим.
(7:16 часът сутринта)
Хенри: Церемонията е в 2:00 следобед, трябват ми около половин час да се облека и двайсет минути, докато отидем с колата в „Сейнт Базил“. Сега е 7:16 сутринта, значи имам да убивам пет часа и четирийсет и четири минути. Слагам си джинсите, една размъкната стара фланела и високите кецове и се промъквам възможно най-тихо долу с надеждата да намеря кафе. Татко ме е изпреварил — седи в трапезарията и стиска в ръце тъничка чаша с кафе, над което се вие пара. Аз също си сипвам и сядам срещу баща си. Мъждивата светлина, просмукваща се през дантелените пердета на прозореца, му придава призрачен вид, днес сутринта той е оцветената версия на своя черно-бял филм. Косата му стърчи във всички посоки и без да се замислям, аз приглаждам своята, сякаш той е огледало. Баща ми прави същото и ние се усмихваме.
(8:17 часът сутринта)
Клер: Алиша седи на леглото ми и ме ръга.
— Хайде, Клер — побутва ме тя. — Над блатото се съмна. Пеят птици — което изобщо не е вярно, — скачат жаби и е време да ставаш.
Алиша ме гъделичка. Отмята завивките и двете започваме да се боричкаме, и аз я залепям по гръб точно когато Ета подава глава през вратата и изсъсква:
— Момичета! Какво е това блъскане! Баща ви помисли, че върху къщата е паднало дърво, а то каква била работата, вие двете се опитвате да се избиете. Закуската е почти готова.
След тези думи тя дръпва внезапно глава, а ние я чуваме как слиза с тежка стъпка по стълбите и избухваме в смях.
(8:32 часът сутринта)
Хенри: Навън вятърът продължава да фучи и да блъска, но въпреки това аз ще изляза да потичам. Изучавам картата на Саут Хейвън („Бляскав скъпоценен камък на залезния бряг на езерото Мичиган!“), която Клер ми е набавила. Вчера потичах по плажа, беше приятно, но тази сутрин е неосъществимо. Виждам как о брега се разбиват двуметрови вълни. Измервам към два километра по улиците и решавам да тичам в кръг — ако навън е ужасно, мога да скъся маршрута. Протягам се. Всичките ми стави пукат. Почти чувам как напрежението трещи като статично електричество в телефонна линия в нервите ми. Обличам се и излизам в света.
Дъждът ме блъсва в лицето. Тутакси ставам вир-вода. Тичам бавно по Мейпъл Стрийт. Жива мъка си е — боря се с вятъра и просто е невъзможно да увелича скоростта. Минавам покрай жена, която стои на тротоара заедно с булдога си, и тя ме поглежда изумено. „Това не е просто бягане за здраве — казвам й беззвучно. — Това е отчаяние.“
(8:54 часът сутринта)
Клер: Събрали сме се около масата, за да закусим. От всички прозорци се процежда студ и аз почти не виждам навън, толкова проливен е дъждът. Как Хенри ще излезе да тича?