Пътешественикът във времето и неговата жена

Без да ме поглежда, той се обръща и си тръгва. Чувствам се кофти, но има неща, за които не искам Гомес да узнава, и това е едно от тях. Ние с Бен се поглеждаме така, сякаш признаваме, че знаем един за друг подробности, които не са особено приятни. Той отваря входната врата. Винаги ми се е искало да се опитам да проникна с взлом в къщата му, защото той е наслагал какви ли не ключалки и охранителни устройства. Влизаме в тъмния тесен коридор. Тук винаги мирише на зеле, макар и да знам със сигурност, че Бен не готви храна, камо ли пък зеле. Отиваме при задното стълбище, качваме се в друг коридор, минаваме през една, после през втора стая, която Бен е оборудвал като лаборатория. Той оставя чантата си и окача якето. Очаквам едва ли не да обуе маратонки а ла господин Роджърс88, вместо това обаче, той си играе с кафеварката. Сядам на един сгъваем стол и го чакам да приключи.

Не познавам друг човек, който да прилича повече от Бен на библиотекар. Всъщност наистина съм се запознал с него в „Розари“, но той напусна института, преди да го завърши. В сравнение с последния път, когато съм го виждал, е отслабнал и косата му е опадала още повече. Бен е болен от СПИН и всеки път, когато го срещам, се взирам, защото не знам как ще се развие болестта.

— Изглеждаш добре — казвам му.

— Конски дози зитовудин. И витамини, йога, визуализация. И понеже стана дума за това, с какво мога да ти бъда полезен?

— Ще се женя.

Бен е изненадан, после зарадван.

— Честито! За кого?

— За Клер. Познаваш я. Момичето с много дългата червена коса.

— А… да. — Бен се замисля. — Тя знае ли?

— Да.

— Страхотно.

Бен ме поглежда така, сякаш ми казва, че всичко това е прекрасно, но какво общо има той.

— Родителите й готвят тежка сватба в Мичиган. Църква, шаферки, ориз, всички тъпотии. И после пищна гощавка в яхтклуба. Официалното облекло е задължително.

Бен налива кафе и ми връчва голяма чаша с Мечо Пух отпред. Аз добавям сметана на прах. Тук, горе, е студено, а кафето мирише на горчиво, но на хубаво.

— Длъжен съм да присъствам. Длъжен съм да издържа на огромното осемчасово късащо нервите напрежение, без да изчезвам.

— А!

Бен си има начин да посреща проблемите — просто ги приема и това ми действа много успокояващо.

— Трябва ми нещо, което да приспи всичките ми допаминови рецептори.

— Наван, халдол, торазип, серентил, меларил, стелазин…

Бен чисти очилата си в пуловера. Без тях прилича на огромен мишок без косми.

— Надявах се да ми забъркаш ето това тук.

Търся в джинсите листчето хартия, намирам го и му го връчвам. Бен присвива очи и чете:

— 3-(2-)4–96-флуоро-1, 2-беницисоксазол-3-ил… колоиден силициев диоксид, хидропропилова метилцелулоза… пропиленов гликол… — Той ме поглежда озадачен. — Какво е това?

— Ново лекарство за психоза, казва се рисперидон и се продава под името риспердал. Но ще бъде пуснато на пазара чак през 1998 година, аз обаче искам да го опитам сега. Спада към нов клас лекарства, производни на бензисоксазола.