Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Намираш ли нещо?
— Най-добре е да взема един невролептик, казва се риспердал, но ще го пуснат на пазара чак през 1994 година. Бих могъл да глътна и един клозарил или може би халдол.
— Звучат ми като сиропи за кашлица, последна дума на фармацевтиката.
— Взимат се при психоза.
— Наистина ли?
— Да.
— Но ти нямаш психоза.
Хенри ме поглежда, прави ужасяваща физиономия и свил пръсти, дращи във въздуха като върколак от ням филм. После казва съвсем сериозно:
— От електроенцефалограмата се вижда, че имам мозък на шизофреник. Доста лекари са убедени, че пътешествията ми във времето се дължат на шизофрения. Тези лекарства блокират допаминовите рецептори.
— Странично въздействие?
— Ами… дистония, акатизия, фалшива Паркинсонова болест. Иначе казано, непредизвикани от нищо мускулни контракции, тревожност, клатене, сноване, безсъние, обездвижване, липса на изражение върху лицето. След време се появяват и дискинезия, хронични тикове на лицевите мускули и агранулоцитоза, при която тялото вече не може да произвежда бели кръвни телца. Човек не може да прави и секс. Освен това всички лекарства, които сега са на пазара, действат приспиващо.
— Нали не смяташ да взимаш такива неща?
— Е, преди съм взимал халдол. И торазин.
— И?…
— Наистина ужасно. Бях зомбиран. Имах чувството, че мозъкът ми е пълен с лепило.
— Няма ли нещо друго?
— Валиум. Либриум. Ксанакс.
— Мама ги взима тези. Ксанакс и валиум.
— Да, би могло да се очаква. — Той прави кисела физиономия, оставя „Настолния справочник на лекаря“ и казва: — Мръдни малко.
Наместваме се върху канапето и лягаме един до друг. Много удобно е. — Не взимай нищо.
— Защо?
— Не си болен.
Хенри се смее.
— Обичам те точно заради това: защото не забелязваш всичките ми ужасни недостатъци.
Той разкопчава блузата ми, а аз го прегръщам. Хенри ме гледа и чака. Аз съм леко ядосана.
— Не разбирам защо говориш така. Непрекъснато злословиш за себе си. Не си такъв. Добър си.
Хенри поглежда ръката ми и дръпва своята, после ме притегля по-близо до себе си.
— Не съм добър — казва тихо в ухото ми. — Но може би ще стана, хммм.
— Не е зле да станеш, наистина.
— С теб съм добър. — Абсолютно вярно. — Клер?
— Хммм?
— Случва ли ти се понякога да лежиш будна и да се питаш дали не съм някакъв гаден номер, който Бог ти погажда?
— Не. Лежа будна и се притеснявам, че ще изчезнеш и няма да се върнеш никога вече. Лежа будна и размишлявам за някои от нещата, които донякъде зная за бъдещето. Но съм напълно убедена, че трябва да бъдем заедно.
— Напълно убедена.
— А ти не си ли?
Хенри ме целува. „Нито времето, нито мястото, нито случайността, нито смъртта не могат да ме лишат и от най-дребното ми желание, не могат да го прекършат.“
— Пак ли свърши?
— Нямам нищо против и да свърша.
— Самохвалко.
— Я да видим сега кой злослови за мен!
Понеделник, 6 септември 1993 година
(Хенри е на 30 години)
Хенри: Седя на верандата на бяла занемарена къща с алуминий отстрани в Хумболд Парк. Понеделник е, някъде към десет сутринта. Чакам Бен да се върне откъдето е отишъл. Не обичам особено квартала и докато седя пред вратата на Бен, се чувствам някак разголен, но той е изключително точен, затова продължавам да чакам уверено. Гледам две млади жени от латиноамерикански произход, които тикат по разбития изровен тротоар бебешки колички. Докато размишлявам колко неоправна е градската управа, чувам как някой вика в далечината:
— Библиотекарче!
Поглеждам по посока на гласа и както съм и предполагал, виждам Гомес. Простенвам на ум. Гомес притежава изумителната дарба да се натъква на мен точно когато се каня да правя нещо не особено благовидно. Трябва да се отърва някак от него, докато не се е появил Бен.
Гомес се носи щастлив към мен! Издокарал се е с адвокатските си дрешки, държи коженото куфарче. Аз въздишам.
— Ca va85, другарю?
— Ca va86. Какво търсиш тук?
Уместен въпрос.
— Чакам един приятел. Колко е часът?
— Десет и петнайсет. Шести септември 1993 година — допълва той услужливо.
— Знам, Гомес. Но все пак благодаря. При клиент ли си дошъл?
85
Как е (фр.). — Б.пр.
86
Добре (фр.). — Б.пр.