Пътешественикът във времето и неговата жена
- Автор: Нифнегър Одри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътешественикът във времето и неговата жена». Краткое содержание книги:
— Така казват.
— Е, вече би трябвало да си разбрала.
Усмихвам се, свивам рамене, отпивам от кафето, което е със стайна температура и е прекалено сладко.
Силия пита:
— Знаеш ли къде е сега Хенри?
— Не. А ти знаеш ли къде е сега Ингрид?
— Ами да — отвръща Силия. — Седи на бара в „Берлин“ и ме чака. — Тя си поглежда часовника. — Закъснявам. — От светлината навън кожата й с цвят на умбра става синя, сетне морава. Силия прилича на прелестна марсианка. Тя ми се усмихва. — Хенри тича в официалния си костюм по Бродуей, а по петите го гонят цяла тумба скинари.
О, не!
Сервитьорът носи кафето на Силия и аз му соча моята чаша. Той я напълва отново, а аз гребвам внимателно лъжичка захар и я разбърквам. Силия слага огромно количество захар в мъничката си чашка турско кафе. То е черно и гъсто като меласа. „Имало едно време три сестрички… те живеели на дъното на един кладенец… Защо живеели на дъното на кладенеца? Защото в кладенеца имало захарен петмез.“
Силия чака да кажа нещо. „Направи реверанс, докато мислиш какво да кажеш. Така печелиш време.“
— Наистина ли? — възкликвам.
О, блестящо, Клер, няма що!
— Не ми се виждаш особено разтревожена. Ако моят мъж търчеше така, щях да се позамисля.
— Е, Хенри не е какъв да е мъж.
Силия се смее.
— Можеш да си го повториш, сестро.
Колко ли знае? Колко знае Ингрид? Силия се навежда към мен, отпива от кафето, отваря широко очи, вдига вежди и издава устни.
— Ама наистина ли ще се омъжиш за него?
Нещо ме прихваща.
— Ако не вярваш, можеш да видиш как го правя. Заповядай на сватбата.
Силия клати глава.
— Аз? Не съм му симпатична на Хенри. Ама никак.
— Е, и ти не ми се струваш голяма негова почитателка.
Силия се хили.
— Сега вече съм. Заряза най-безцеремонно госпожица Ингрид Кармайкъл, разби й сърцето и сега аз събирам парчетата. — Тя отново си поглежда часовника. — И понеже стана дума за Ингрид, закъснявам за срещата. — Силия става и казва: — Защо не дойдеш и ти?
— А, не, благодаря.
— Хайде, моето момиче. Вие с Ингрид трябва да се поопознаете. Имате толкова общи неща помежду си. Ще си направим нещо като ергенски купон преди сватбата ти.
— В Берлин?
Силия се смее.
— Не в града. В клуба.
Смехът й е карамелен и сякаш идва от тяло, много по-едро от нейното. Не ми се иска тя да си тръгва, но…
— Не мисля, че е добре да идвам. — Поглеждам Силия право в очите. — Ще бъде гадно. — Тя не извръща поглед и в съзнанието ми изникват змии, котки. „Ядат ли котките прилепи?… Ядат ли прилепите котки?“ — Пък и трябва да приключа с това.
Силия поглежда в тетрадката ми.
— Какво е това, домашно ли? Ооо, значи тази вечер си се отдала на учението! Чуй какво ще ти каже кака ти Силия, тя знае кое е най-добро за малките ученички… ей, на колко си години, имаш ли право да си поръчваш алкохол?
— Да — потвърждавам гордо. — От три седмици.
Силия се надвесва над мен. Мирише на канела.
— Хайде, ела, ела, ела. Трябва да му поотпуснеш края, преди да кротнеш с господин Библиотекаря. Хайдеее, Клер. Докато се усетиш, и ще си затънала до гуша в малки библиотекарчета, по цял ден ще сменяш лайняни памперси и ще преваряваш бутилки.
— Наистина не знам…
— Тогава не казвай нищо, просто ела.
Силия започва да събира книгите ми и успява да преобърне съдчето за мляко. Аз се запретвам да попивам млякото, но Силия излиза забързано от кафенето, понесла книгите ми. Хуквам след нея.
— Недей, Силия, трябват ми…
За късокрак човек на десетсантиметрови токчета тя се движи доста бързо.
— А, не, няма да ти ги дам, докато не обещаеш да дойдеш с мен.
— Ингрид ще се вкисне.
Вървим в крак на юг по Холстед към Белмънт. Не искам да се виждам с Ингрид. Стига ми и онзи първи и последен път, когато я видях на концерта на „Вайълънт Фам“.
— Няма да се вкисне. Проявява голямо любопитство към теб.
Завиваме по Белмънт, минаваме покрай ателиета за татуировки, индийски ресторанти, магазини за кожени изделия и църквици. Мушкаме се под подлеза и ето го и „Берлин“. Отвън не изглежда особено примамливо, прозорците са боядисани в черно и чувам как музиката бумти от мрака зад кльощавия луничав тип, който взима пари за вход на мен, но не и на Силия, бие ни на ръцете по един печат и ни пуска да влезем в пъкъла.