Светлината, която не виждаме

Мари-Лор сваля раницата, бърка вътре и си отчупва парченце хляб. Казва:

— Сигурно значи, че господинът е добре и го съобщава на дъщеря си.

През следващите седмици се зареждат и други съобщения. Раждане в Сен Венсан. Умираща баба в Ла Мер. Мадам Жардение от Ла Рабине съобщава на сина си, че му прощава. Дали в тези бележки се крие някакъв таен смисъл — дали „Мосю Файу получи инфаркт и се спомина“ не означава „Взривете стрелките на гара Рен“ — Етиен не може да прецени. За него е важно, че хората сигурно слушат, че сигурно имат радиоприемници и вероятно искат да държат връзка помежду си. Самият той никога не напуска дома си, не общува с никого освен Мари-Лор, но по стечение на обстоятелствата е център и опорна точка на цяла информационна мрежа.

Включва микрофона и чете — първо числата, после съобщенията. Излъчва ги в пет различни обхвата, съобщава кога ще е следващото предаване и пуска малко музика. Всичко трае не повече от шест минути.

Твърде дълго. Опасно дълго.

И все пак не се появява никой. Двете звънчета кротуват. Не идва патрул, трополящ по стълбите, с намерение да им пръсне черепите.

Въпреки че ги знае наизуст, Мари-Лор често кара Етиен да чете писмата на татко й преди лягане. Ето и тази вечер, приседнал на леглото й:

„Днес видях дъб, преструващ се на кестен. Май се казва „кестенов дъб“.

„Виж в къщата на чичо си Етиен, в къщата. Ти си знаеш.“

— Какво според тебе значи „в къщата… в къщата“?

— Стига, Мари, сто пъти сме го мъдрували.

— Какво, мислиш, прави в момента папà?

— Спи, детето ми. Сигурен съм.

Тя се претъркулва на хълбок, той дърпа ръба на юргана над раменете й, духва свещта и остава загледан в мъничките покриви и комини на макета до леглото й. В съзнанието му оживява спомен: той и брат му в едно поле източно от града. Беше лятото, през което в Сен Мало се появиха светулки, баща им се оживи като дете, направи им кепчета с дълги дръжки, даде им по един буркан, вързан с тензух, в който да слагат животинките, и двамата, Етиен и Анри, хукнаха през високите треви; светулките мигаха под носа им и постоянно им убягваха; като че земята беше жарава и светулките бяха искри, вдигнати във въздуха от стъпките им.

Анри каза, че иска да залепи на прозореца си толкова светулки, че да се виждат от километри разстояние.

Ако и да е имало светулки това лято, те не се появиха на улица „Воборел“. Тук сега има само сенки и тишина. Тишината е плодът на окупацията: виси по клоните, капе от улуците. Мадам Гибо, майката на обущаря, вече не е в града. Както и възрастната мадам Бланшар. Толкова прозорци са тъмни! Сякаш градът се е превърнал в библиотека с книги на непознат език, къщите са като големи полици с нечетливи томове, всички лампи са изгасени.

Само там, горе на тавана, нещо работи. Една машина. Искра в нощта.

Откъм улицата се чува едва доловимо тракане на обувки, Етиен поглежда през жалузите на прозореца и шест етажа по-долу вижда духа на мадам Манек: изправена под лунната светлина. Протяга ръка и в дланта й едно по едно кацат врабчета, а тя търпеливо ги прибира на топло в палтото си.