Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Людонвиел
Пиренеите проблясват. Над зъберите им стърчи луна, като побита на кол. Старши сержант Фон Румпел пътува с такси под платинената светлина на земната спътница, пристига в един комисариат и застава пред полицейския капитан, който непрекъснато приглажда внушителния си мустак с показалеца и средния пръст на лявата си ръка.
Френската полиция е извършила арест. Някой, обрал вилата на високопоставено лице, приближено до Природоисторическия музей в Париж, е бил задържан с куфар, пълен със скъпоценни камъни.
Фон Румпел стои и мълчи. Капитанът оглежда ноктите на лявата си ръка, после на дясната и пак на лявата. Фон Румпел не се чувства никак добре тази седмица, гади му се непрекъснато; лекарят е казал, че лечението е приключило, че са атакували тумора и сега трябва единствено да чакат, но има сутрини, в които не може да се изправи, след като е завързал обувките си.
Идва кола. Капитанът излиза да я посрещне. Фон Румпел наблюдава през прозореца.
Двама полицаи измъкват от задната седалка крехък на вид човек в бежов костюм, с хубав морав оток около лявото му око. С белезници. По яката му има пръски кръв. Изглежда, като че ли току-що идва от снимачна площадка, където е играл лошия. Полицаите натирват арестанта в сградата на комисариата, следвани от капитана, който донася една чанта от багажника на автомобила.
Фон Румпел вади белите ръкавици от джоба си. Капитанът затваря вратата на канцеларията, слага чантата на бюрото и спуска щорите. Наглася рефлектора на настолната лампа. Някъде из коридора хлопва врата на килия. Капитанът изважда от чантата адресник, дамско огледалце и сноп писма. После отваря двойното дъно и измъква шест кадифени вързопчета. Развързва ги едно по едно. Първото съдържа три ослепителни берила: розови, тлъсти, шестоъгълни. Във второто има една-единствена друза от амазонит, с цвят на вода, нежно прошарена от бели ивици. В третата има диамант с крушовидна форма.
По пръстите на Фон Румпел пробягва тръпка. Капитанът вади от джоба си лупа, върху лицето му цъфти неприкрита алчност. Дълго време оглежда диаманта, въртейки го насам-натам. В ума на Фон Румпел изплуват образи от музея на фюрера: проблясващи витрини, беседки с колони, скъпоценни камъни зад бронирани стъкла и… нещо друго — смътно усещане, като от нисковолтов ток, излъчващо се от камъка. Шепнещо в ухото му, обещаващо да го изцели. Капитанът най-сетне вдига глава, бижутерската лупа е отпечатала малка розова окръжност около окото му. Влажните му устни блестят на светлината на лампата. Връща диаманта върху кадифената кърпичка.
Фон Румпел го взима от другата страна на бюрото. Точно колкото трябва на тегло. Хладен дори и през памучния трикотаж на ръкавицата. Дълбок, наситен цвят, синеещ по краищата.
Да вярва ли?
Дюпон наистина е майстор — почти е разпалил пламък в сърцевината на кристала. Лупата обаче показва, че камъкът е същият като този, който видя преди две години в музея. Той оставя копието върху бюрото.
— Длъжни сме поне да го проверим на рентген — казва на френски капитанът с оклюмало лице.
— Правете каквото искате. С ваше позволение ще взема писмата.
Преди полунощ той вече е в хотела. Две копия. Все пак е нещо, прогрес. Два камъка са налице, два остават, като единият трябва да е истински. Поръчва си за вечеря яхния от глиган с пресни гъби. И цяла бутилка бордо. Най-вече по време на война тези неща имат своето значение. Те са, които разграничават цивилизования човек от варварина.
В хотела става течение и залата за хранене е празна, но сервитьорът е на ниво. Налива му с елегантен жест и се отдръпва. В чашата, тъмно като кръв, бордото изглежда почти като живо същество. Фон Румпел с удоволствие чува, че е единственият човек в света, който има привилегията да вкуси последната бутилка от реколтата.
Сиво
Декември 1943-та. Дефилета от студ се загнездват между къщите. Останали са само сурови дърва и целият град мирише на пушек от печките. За петнайсетгодишната Мари-Лор ходенето до пекарната си е яко мръзнене; както впрочем и целият й живот напоследък. На закрито е малко по-добре; въпреки че из стаите се въртят снежинки, промъкнали се кой знае как през пролуките на къщата.
Чува стъпките на прачичо си на тавана, после гласа му — „310 1467 507 2222 576881“, после мелодията на дядо й, „Clair de Lune“, се процежда като синя мъгла над нея.
Самолетите правят ниски лениви кръгове над града. Понякога се чуват така наблизо, че още малко и ще отрият търбусите си о покривите, събаряйки комините. Но нито падат самолети, нито се взривяват къщи. Нищо не се променя освен това, че Мари-Лор расте: вече не й става никоя от дрехите, които преди три години баща й набута в раницата. Обувките й стягат; налага се да ходи с три чифта чорапи и едни стари мокасини с пискюли на чичо си. Носи се слух, че в Сен Мало ще оставят само болни и малко обслужващ персонал.