Момиче за шпионина

Преди стопанинът, който минаваше за спец по всевъзможни шифри, с удоволствие прочиташе първо оперативните съобщения. В скъперническите им редове се криеше безценната информация, която обезсмисляше усилията на партньорите в шпионското съревнование, където нямаше правила, нито милост или благородни чувства. Но в новите времена още нямаше кой да спре навития преди сто години механизъм. Друг въпрос беше, че Службата за външно разузнаване не е бившето Първо главно управление на КГБ. Няма я предишната дисциплина, нито спецовете. Както е казал поетът — някогашните вече ги няма, а днешните не струват.

Вече кой месец подред стопанинът се боеше да идва на работа — омръзна му да получава лоши вести в черната папка. И за да не се среща с подчинените си, които, разбира се, приписват всички провали на началството, а скромните успехи на себе си, той идваше на работа преди другите. Черната серия започна като че ли с провала на агента с кодово име Айвар.

Този тип отработи зад граница над десет години, внедри се добре, премина всевъзможни проверки, стана не резидент, а направо бонбон. И ето, преди година изпрати истерична шифрограма: значи, след провала на Съветския съюз веднага ще последва катастрофа и за Русия, така че от неговата работа няма смисъл. Да беше пратил телеграмата, пък да се напие, да повилнее… но на другата сутрин, като изтрезнее, да се заеме с ръководството на една от най-добрите резидентури в Западна Европа! Не, той, разбира се, се напи, но след това скочи от един мост над железопътната линия. Нелепа смърт, писаха вестниците в малкото провинциално градче, където недалеч от един научноизследователски център живееше агентът Айвар. След това политическо самоубийство като тръгна… Всеки месец провал, а понякога и два. Друго щеше да бъде, ако в мрежите на контраразузнаването се заплитаха неопитни, неуспели да се внедрят както трябва агенти. Такова е времето, всички гонят халтурата, не можеш никого да накараш нито да учи, нито да работи както трябва. Не, с шум и скандали по вестници, а понякога в особени случаи и тихомълком, зад решетките попадаха хора, които пред съда разиграваха простовати и добродушни граждани на тънещия в благополучие западен свят, но в родината си бяха полковници и подполковници.

През последната година станаха десет такива откровени гафове. Ситуацията от тревожна се превръщаше в критична, даже катастрофална. И преди някой да постави въпроса за оставката му, стопанинът искаше да се посъветва с помощниците си. Той съзнаваше, че това не е нищо друго, освен жест на отчаяние и слабост. Напълно възможно беше някой от помощниците или заместниците да си е харесал креслото му. Заради такова сладко местенце всеки от тях спокойно би могъл да рискува няколко агенти, за да компрометира генерал-лейтенанта и да заеме стола му. Така беше, но друг изход стопанинът нямаше. А за да ги застави да мислят за спасението на целия апарат на управлението заедно с началника, трябваше да представи нещата така, сякаш със смяната на главния шеф никой от тях няма да се задържи на мястото си.