Момиче за шпионина

Грязнов изплаши някакво куче, което още се учеше да бъде зло, внимателно се прехвърли през още една ограда и се озова в градината на бдителния старец. Скри се зад железния варел, в който лятно време събираха вода за поливане, и се зае с наблюдение на съседния двор.

Един от милиционерите, изглежда, все пак беше тръгнал по следите му. Останалите бурно обсъждаха нещо, докато запечатваха разбитата врата. Бдителният съсед, след като бе преживял минути на съмнение в собствената си психическа нормалност, се чувстваше сега героят на деня.

След петнадесет минути, когато Грязнов здраво премръзна, се върна с празни ръце и преследвачът му. Милиционерите се качиха в колата си, като ругаеха весело и обсъждаха гръмогласно кой е бил в къщата — скитник или дребен крадец, защото сякаш нищо не беше изчезнало, а и нямаше нищо ценно за задигане — и заминаха.

Старецът погледа след тях, върна се в своя двор с чувство на изпълнен дълг и след кратък размисъл се запъти към тясна и висока постройка, подобна на къщичка за птици.

Грязнов през това време излезе от своето скривалище и спокойно се запъти към къщата на дядото. Както и предполагаше, увлечен от преследването на крадеца, старецът не се беше потрудил да заключи собствения си дом. Затова Слава старателно изтри обувките си, съблече и окачи в коридорчето изцапаното си яке. После влезе в кухнята и с удоволствие се отпусна край лъхащата жар печка, в която въглените от горящите дърва светеха като разсипани рубини.

Скоро стопанинът влезе, духайки носа си и мърморейки нещо за вселенското падение на нравите. Понечи да се обърне към мивката, за да си измие ръцете, но така и замря, полуобърнат, опулил към неканения гостенин избелели, полуслепи очи.

— Деденце — каза му Слава ласкаво, да не би старецът да хвърли топа от страх. — Деденце, чувствай се като вкъщи, но не забравяй, че имаш гости.

Старецът навярно си спомни, че някога е бил войник, обърна гръб на Грязнов, изми си ръцете и после попита спокойно и делнично:

— Да ме заколиш ли дойде?

— Че за какво?!

— Ами нали извиках милицията!

— Правилно постъпи.

Старецът го изгледа подозрително:

— Тогава защо избяга?

— Трябва спешно да се обадя по телефона. Разрешаваш ли?

— Звъни си.

Слава отиде до телефона, поставен върху резбована етажерка в стила на петдесетте години, и набра номера.

— Мила госпожо! Свържете ме спешно със заместника на генералния прокурор Меркулов! Кой ли? Кажете му, че е Грязнов.

Слава се обърна, видя, че устата на стареца зейна от учудване, намигна му и весело закрещя в слушалката:

— Костя! Аз съм. Ако можеш, намери Турецки и му кажи, че открих нещо, но едва не ме пипнаха местните момчета по сигнал на съзнателни граждани… Така че къщата е запечатана, а аз седя при съседа, който ме засече. Нека да дойде сам или да прати някой с ордер, че втори път няма да бягам от тях! Това е…