Окото на времето [bg]

Той обърна гръб на града и се загледа на юг — където из равнината блещукаха водите на напоителните канали. Ето я истинската, стойностна работа — отглеждането на храна. В края на краищата това бе люлката на света, центърът на ранното земеделие, осигурил величието на Персийската империя. Със сигурност нямаше по-подходящо място за възраждане на земеделските умения. Но Абдикадир бе инспектирал полетата около града и знаеше, че нещата не вървят на добре.

— Всичко е заради проклетите студове — оплака се Евмений. — Астрономите твърдят, че сме в средата на лятото, но ако това е лято… А и тези непрестанни нашествия на скакалци — истинска напаст.

Възстановителната програма бе наистина внушителна, макар началото и да бе доста трудно. Монголската заплаха срещу Вавилон бе само спомен от миналото и поне засега нямаше опасност да бъде подновена. Пратениците на Александър докладваха, че монголите били стреснати и уплашени от внезапното обезлюдяване на Китай — петдесетмилионно население, изпарило се в миг. Всъщност за Александър войната с монголите беше едно голямо приключение. Но след като я бе спечелил, трябваше да се справи с настроенията на хората си, тъй като това бе първият поход, от който никой нямаше да се завърне у дома. Същото естествено важеше и за британците, и за хората от бъдещето.

Трябваше да мине известно време, преди всички да се обединят около следващата цел: изграждането на новия свят. Със своята нескончаема енергия и несломима воля Александър застана начело на този процес.

— С какво се занимава царят сега?

— С това. — Евмений посочи с величествен жест церемониалния център на града.

Там бе разчистен просторен район и върху него вече се издигаха широките основи на нова пирамида.

— Тази май ще надмине старата — изхъмка Абдикадир.

— Възможно е. Всъщност това е паметник на Хефестий, но освен това ще е и паметник на света, който сме изгубили. Македонците винаги са разбирали от изящни изкуства! Само че сега голяма част от работната ръка е по нивите, та не им остава много време да градят величие.

Абдикадир втренчи поглед в лицето на гърка.

— Имам усещането, че се готвиш да ме попиташ нещо.

Евмений се засмя.

— А аз имам чувството, че някой от предците ти е бил грък. Абдикадир, въпреки че Роксана — съпругата на Александър — му роди момче, което вече е четиригодишно и следователно имаме наследник — през изминалите години здравето на Александър си остава наша първостепенна грижа.

— Естествено.

— Но това — натърти Евмений и посочи пристанището и нивите — не е достатъчно за него. Царят е сложен човек, Абдикадир. Аз поне го зная. Той е македонец, разбира се — и пие като македонец. Но е надарен с хладен и пресметлив ум като персийците и може да е прозорлив като истински грък! Ала въпреки мъдростта си Александър има сърце на воин и в него кипи постоянна борба между желанието да гради и жаждата да завоюва. Не смятам, че той разбира какво става в душата му. Той е създаден да се сражава с хора, а не със скакалци, нито да копае канали. А както сам виждаш, сега няма с кого да си премери силите. — Гъркът се наведе към Абдикадир. — Истината е, че е оставил управлението на Вавилон на най-близките си помощници. Това сме аз, Пердика и капитан Гроув. — Пердика бе един от старите офицери на Александър и един от най-близките му приятели. Беше наследил поста главен военачалник на пехотата след смъртта на Хефестий. Евмений му намигна. — Те, разбира се, се нуждаят от моята гръцка хитрост, но и аз имам нужда от тях, за да продължавам да работя. Държим се един за друг, но мисля си, че това е само защото Александър стои над нас. Имаме нужда от него — Нови Вавилон има нужда от цар.