Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Спрямо сина ми, Бетси..

— Добре, добре. Но трябва да бъдем добри християни и милосърдни, Юстус. В евангелието пише: „Както ние прощаваме на нашите длъжници.“ Спомни си за милостивия небесен отец.

Брат й я погледна малко учудено. Такива изрази беше слушал досега само от устата на покойния консул.

— Както и да е! — продължи тя. — Тази милозлива длъжност не е свързана почти с никакви затруднения... Бих те помолила да поемеш опекунството.

— На драго сърце, Бетси. Приемам наистина на драго сърце. Не мога ли да видя питомката си? Доброто дете ми се вижда малко прекалено сериозно...

Повикаха Клара. Тя влезе бавно, облечена жалейно, бледа, с тъжно сдържани движения. Беше прекарала цялото време след бащината смърт в почти непрекъснати молитви в стаята си. Тъмните й очи бяха неподвижни, изглеждаше вкаменена от мъка и богобоязливост.

Вуйчо Юстус, галантен по начало, отиде насреща й, почти се поклони и й стисна ръка, после й каза няколко добре подбрани думи и тя пак си отиде, след като консулшата я целуна по неподвижните устни.

— Как е добрият Юрген? — поде отново консулшата. — Как се чувствува във Висмар?

— Добре — отговори Юстус Крьогер, като сви рамене и отново седна. — Струва ми се, че най-сетне си намери мястото. Той е добро момче, Бетси, честно момче, но... след като два пъти не можа да издържи изпита, това беше най-доброто за него... Юриспруденцията изобщо не го привличаше, а тази служба във Висмарската поща е напълно приемлива... Ами я кажи, чух, че Кристиан щял да си дойде?

— Да, Юстус, ще си дойде и дано бог го закриля по морето! Ах, тази работа трае ужасно дълго! Макар че му писах на другия ден след смъртта на Жан, той още не е получил писмото, а след това ще му трябват приблизително два месеца с кораба. Но трябва да си дойде, чувствувам такава голяма потребност да го видя, Юстус! Наистина Том казваше, че Жан никога не би се съгласил той да зареже службата си във Валпарайзо... но, моля ти се, не съм го виждала почти осем години! Освен това при сегашните обстоятелства, в тия тежки дни, искам всички да бъдат край мене... Това е естествено за една майка...

— Разбира се, разбира се! — каза консул Крьогер, като видя сълзи в очите й..

— Сега Том също е съгласен — продължи тя, — защото наистина Кристиан не би се чувствувал нигде така добре, както, в предприятието на покойния си баща, в предприятието на Том. Той може да остане и да работи тук... ах, непрекъснато се страхувам също, че тамошният климат ще му се отрази зле...

В тоя миг в залата влезе Томас Буденброк, придружен от господин Маркус. Фридрих Вилхелм Маркус, дългогодишен прокурист на покойния консул, беше висок на ръст и носеше кафяв редингот с жалеен креп. Той говореше много тихо, нерешително, с леко заекване, като в продължение на една секунда премисляше всяка дума. Имаше обичай да изпружва показалеца или средния пръст на лявата си ръка и да глади бавно и внимателно с него червенокафявите си, занемарени, затулили устата мустаци или усърдно да трие ръцете си. В същото време кръглите му кестеняви очи гледаха замислено встрани и поради това той правеше впечатление на пълна конфузия и разсеяност, макар че винаги следеше внимателно и изпитателно разговора.

Томас Буденброк, станал в такава млада възраст шеф на голямата търговска къща, разкриваше в изражението на лицето и осанката си сериозно чувство на достолепие, но беше бледен и особено ръцете му, на една от които лъщеше сега големият наследствен пръстен с печат и зелен камък, бяха бели като маншетите, подали се из черните сукнени ръкави; тази бледнина на ръцете му беше някак мразовита и издаваше, че те бяха съвършено сухи и студени. Тези ръце, красиво поддържаните овални нокти на които често се обагряха синкаво, можеха в известни мигове, в известни, донякъде спазмодични и несъзнателни положения да добият неописуем израз на отблъскваща чувствителност и почти плаха сдържаност — израз, който беше чужд и не подобаваше на доста. широките и буржоазни, макар и изящно изваяни ръце на Буденброкови.

Първа грижа на Том беше да отвори двукрилата врата към стаята с пейзажите, за да пусне и в трапезарията малко от топлината на печката, която гореше зад решетката от ковано желязо. После стисна ръка на консул Крьогер и седна на масата срещу господин Маркус, като с дигната вежда погледна доста учудено сестра си Тони. Но тя отметна глава назад и притисна брадичката върху гърдите си по такъв начин, че той не се осмели да направи никаква забележка относно нейното присъствие.

— Значи, още не бива да казваме „господин консул“? — попиха Юстус Крьогер. — Нидерландия напразно ли се надява да поемеш търговското й представителство, Том?