Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
След завръщането ни започнахме да съставяме писмо до чичо ми. Въпреки голямата вероятност нашето писмо да бъде прочетено не само от Ромиус, ние трябваше да съобщим за изчезването на Кейтен. Без подробности, разбира се. Освен това Чез настояваше да повдигнем въпроса за нашето финансово обезпечаване и, разбира се, помолихме Ромиус да посети Прокълнатата къща в най-близко бъдеще. А за да разбере чичо ми важността на това съобщение, аз тайно от приятелите си направих тънък намек на тема моите сънища, който би трябвало да разбрере само той. Единственото, което ме притесняваше, беше постоянната заетост на Ромиус. Дори след получаване на писмото ни и разбирайки намека ми, той най-вероятно щеше успее да пристигне при нас след няколко дни.
— Да го изпращам ли? — попита Алиса, след като го запечата и надписа.
— Давай.
Гледахме я как слага писмото в кутията и затваря капака.
Отваряйки го след няколко секунди, ние се уверихме, че е заминало.
— Сега ни остава просто да чакаме, — констатирах аз.
Действие 6
„Сега ти си единственият наследник на всички знания, които съм събрал в моя живот, и единственият, който може да ги използва — дневникът е настроен само за теб и никой друг не може да го прочете. Най-важното е — не бързай, в противен случай може да те достигне моята съдба. Внимателно прочети целия дневник и едва тогава решавай как ще живееш — дали да използваш своя Дар или е по-добре завинаги да забравиш за него.
Имай предвид, че Човекът на съдбата не може да умре просто ей така, в някоя тиха тъмна уличка, смъртта му ще бъде горда и красива. Около теб винаги ще стават важни събития, и ти винаги ще бъдеш в центъра на този водовъртеж. Свиквай с тази мисъл, защото от това не можеш да избягаш.
Дарът може да ти помогне да носиш този тежък товар, а може и да те отведе в гроба. Какво е Дарът? Мисля, че това е наследство от драконите. Някога хората са ги избивали, вярвайки, че като изпият кръвта им, ще получат свръхестествени сили. Легендите не възникват случайно и е напълно вероятно кръвта на драконите наистина да носи в себе си част от тяхната магия. Именно чрез нея аз получих своя Дар, но за това ще ти разкажа по-късно. Главното са свойствата на Дара, той ще ти позволи да използваш магията на сънищата — да предсказваш бъдещето, да виждаш в други вселени, да влизаш в сънищата на други хора, да създаваш миниатюрни светове на границата между реалност и сън, както направих света, в който ти премина изпитанието. С помощта на Дара можеш да направиш много, но в никакъв случай не трябва да злоупотребяваш с него и да действаш прибързано. В противен случай може да се простиш с разсъдъка си, както това се случи с мен…“
Утрото се прокрадна така неусетно, че нямах време дори да заспя. Дракон ме караше да чета дневника през нощта. След това дълго се въртях в леглото и се опитвах да разбера какво имаше в предвид смахнатият автор, когато ми обеща необикновена смърт. Разбира се, аз се радвах, че няма да умра в „някоя тиха тъмна уличка“, но красива и горда смърт на бойното поле също не ме блазнеше, особено ако настъпи в разцвета на силите ми. Перспективата да загубя ума си също не ме радваше. Въпреки това, способностите, които обещаваше тайнствения Дар, много ме заинтригуваха. Да влизам в сънищата на другите и да създавам микро светове… звучи интересно, но дали си струва?
Дълго разтърквах очите си, вече червени като на вампир, опитвайки се да се разсъня. Не се получи особено — в стаята беше тъмно и противно, изобщо тъжно място.
Илюзорната Академия на стената се извисяваше над мен, сякаш ме упрекваше — напразно ме избраха за заместник на Кейтен, всичко провалих. За пореден път се опозорих и приятелите си подведох. Защо му трябваше да се бие с тези Майстори… въпреки че аз спънах лъжеизследователя и го изпратих в краката на Кейтен. Какво се получава, пак аз съм виновен?!
Накрая плюх на всичко, облякох се и слязох долу. Не знам защо, но ми се прииска да видя Фонтана на съдбата. В края на краищата, щом аз съм Човек на съдбата, тогава трябва да има някаква връзка между нас.
Свалих предварително поставеното от мен заклинание-аларма и седнах на ръба на фонтана.
Водата се лееше все така безшумно и хвърляше блестящи отражения във всички цветове на дъгата. Зачудих се защо никога досега не сме се сетили да пием от водата? Чак пък никога? Ето аз сега се сетих. Пфу, какви глупости. Ами ако има отрова.
Наведох се към фонтана и потопих ръка във водата. Приятна хладина плъзна от пръстите до рамото ми — водата беше освежаващо ледена. Прекарах мокра ръка по лицето си, отмивайки останките от съня.