Изкуплението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #5
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-41-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Атлантида». Краткое содержание книги:
- Увеличи го - каза някой с радостен злокобен глас, познаваше този глас, този мъж. Беше Литън. Д-р Литън. Изпитваше бурна радост, задето се бе сетил за името, но мълнията отново го удари и името изчезна.
Някой близо до него викаше и крещеше, но едва след като се опита да преглътне, Бренан разбра, че звуците излизаха от гърлото му. Той крещеше. Изпитваше такава адска болка, че съвсем скоро черепът му щеше да се счупи на две.
Нечие лице се появи пред неговото полезрение и болката спря, благословено облекчение, сетне лицето проговори със странен глас; глас, който Бренан автоматично намрази.
- Аз съм ваш приятел, господин Бренан. Тук съм, за да ви помогна - изрече гласът, но лицето не беше наред, лицето беше на Литън и Бренан се спусна към него, забравил за ограниченията.
- Не е достатъчно - продължи лицето, хитро и преструващо се, че изпитва съжаление, което дефакто го нямаше. Този Литън беше лишен от чувства, напомни си Бренан. Не можеше да изгуби връзка с реалността. С него не говореше просто и безплътно лице, а онова чудовище - Литън, и хората все още държаха Тиарнан, което значеше едно - Бренан трябва да издържи.
Беше крайно наложително.
Светкавицата го прониза отново, крещейки в мозъка му, докато той се опитваше да се държи здраво към лицата, спомените, семейството и приятелите си. И... жената. Жената, чието лице виждаше. Прекрасните й тъмни очи и меката й като крем кожа. Тъмната й коса, която копнееше да улови отново между пръстите си, както веднъж го беше правил - Тиарнан. Откри името измежду счупените фрагменти от съзнанието си и оправи молитва към Посейдон - не, не към него.
Защо би се молил на Посейдон? Проклятието на Посейдон. имаше нещо свързано с проклятието на Посейдон.
Мълнията го порази отново. Безброй пъти.
Всеки път, когато спираше, лицето се показваше. Говореше му. Казваше му, че е негов приятел.
Всеки път Бренан отричаше твърдението му.
Накрая лицето стана ужасно разярено. Крещеше в това на Бренан, нареждайки мълнията да достигне най-високото си ниво.
Нечии друг глас каза някои неща. Червена зона. Опасност. Други думи, думи, които би трябвало да имат някакво значение, но единственото останало значение бе това на мълнията. Жената. Коя жена? Да не би светкавицата да я бе убила?
Лицето се завърна. Само че този път бе странно полилавяло и очите му бяха изпъкнали.
- Запомни това. Аз съм твой приятел и ще правиш това, което ти казвам. Ще го запомниш ли?
Бренан не си спомняше нищо, дори и жената. Жената? Но отдавна спящ спомен от далечно време долетя при него и той кимна.
- Да! - отвърна той, ала с дрезгав и слаб глас, който го караше да мисли, че лицето няма да го чуе. - Мога да го запомня.
Лицето се засмя. Тогава мълнията се завърна и разби целия му познат свят, свеждайки го до пълен мрак.
* * *
Бренан отвори очи, за да види, че лежи на стол. Помнеше този стол. Светкавицата идваше от него. В мозъка му цареше бъркотия от объркани впечатления и противоречиви импулси, разкъсан между задължението идващи с клетвата му към Посейдон и копнежът да повярва на лицето. Не, не биваше да го нарича така. Литън. Д-р Литън. Приятелят на Бренан.
Извърна глава и видя седящия на стол в близост до компютрите Литън да разговаря с друг мъж. Вторият му беше познат. Опасен. Смит. Не, Смити. Да, Смити. Онзи, от когото трябва да се пази.
Твърде късно. Въпреки че съзнанието му бе един разпокъсан кошмар, разумът му бавно и мъчително се завърна при него. Знаеше кой е и къде се намира.
Наясно бе, че трябва да изпълни своята роля.
Литън се обърна и видя, че той е буден. Двамата със Смити се изправиха и прекосиха стаята, за да огледат Бренан, който точно в този момент осъзна, че все още е прикован към стола.
- Знаеш ли кой си? - попита Литън.
- Бренан - изграчи той. - Вода!
Литън кимна на един от лакеите си и той му донесе чаша със сламка, като позволи на Бренан да глътне само няколко пъти, преди да я отнесе.
- Знаеш ли кой съм аз? - погледът на Литън се изостри и той затаи дъх.
Бренан не отвърна, а в продължение на няколко минути го гледаше втренчено, опитвайки се да го направи правдоподобно.
- Литън - отвърна с дрезгав глас. - Доктор Литън. Моят приятел.
Изражението на Литън се промени и той плесна с ръце.
- Знаех си! Знаех, че ще се поддаде, Смити.
Потупа Смити по гърба и само Бренан видя убийствения блясък, прекосил очите на наемника.
- Така ли? Нямам му доверие - процеди Смити, докато очите му се взираха в Бренан. - Изглежда ми прекалено удобно.