Дясната ръка на Бога

Седнал срещу Лийт, Фемандерак отново започна да свири, затворил очи като в молитва, докосващ струните едва доловимо. Един възрастен мъж внимателно се надигна и се приближи към Лийт. Старецът беше прегърбен, облечен в червена роба. Ореол бяла коса обгръщаше плешивото му теме. Той отпусна мазолестата си ръка върху рамото на Лийт, а младежът отмести Стрелата встрани, за да не застрашава рицаря с пламъка си.

— Остави я — каза старецът с глас, мек като на дете. — Не се притеснявай, тя няма да обгори никого в тази зала.

Лийт кимна и постави Джугом Арк на масата. Различните разговори затихнаха. Всички сътрапезници се обърнаха към тях, за да слушат.

— Имали сте видение, сър Амасиан? — попита учтиво юношата, едва съумявайки да сдържа вълнението си. Може би този човек щеше да му каже всичко, което трябваше да знае.

— Стоях в тази зала преди двадесет лета — поде старецът с тънък глас, а очите му се затвориха, като че изживяваха всичко отново.

— Тогава дванадесетте дванадесетици — колоните, които поддържат покрива — служеха единствено да крепят имената на онези, погинали след дните на Конал. Залата нямаше никаква украса, но дори и така беше достойно място. По онова време на мен беше възложено да паля факлите преди вечеря. Точно се бях върнал от малкия параклис, където бях разтворил душата си в агония пред Бога, дирейки неговата наръка — вече бях прекалено стар, за да яздя с братята от ордена. Обмислях оттеглянето си, та да заживея с братята си в Сивитар. Когато прекрачих прага на залата, фитилът в ръката ми внезапно заблестя със сиянието на хиляди слънца, прекалено ярък за очите, прекалено свят, за да бъде съзиран. За момент си помислих, че е избухнал пожар, ала разбрах, че не е така, защото светлината се изпълни с образ — бурно полесражение, където две армии си оспорваха надмощието. Гледах как войници падат под враговете си, как ратници биват събаряни от седлата и пълзят в бягство от смъртта, как храбреци се сражават в достойно отчаяние. Виковете долитаха до мен съвсем слабо, но дори и това бе достатъчно да разпали ужаса ми от гледката. Тогава видях обгърната в сиво фигура, с една ръка, застанала на хълм високо над една от армиите. Насреща му видях друга фигура, момче в бяла роба, застанало на скала, издигаща се над другата армия. Едноръкият повдигна единствената си ръка. Огромен пестник се надигна иззад хълмовете, готвещ се да смаже армията на момчето. Мъжът разтвори пръсти. Пестникът повтори движението му. Но момчето повдигна десница. В нея имаше стрела, а тя сияеше и прогаряше — тя прогони разтворилия се юмрук. Тогава сред тъмните облаци на войната се разгърна дъга, възрадвала изтормозеното ми сърце. Момчето със стрелата извика победоносно. А стрелата запламтя толкова ярко, че сложи край на видението ми.

Старецът вдиша дълбоко, отвори очи и пристъпи напред, за да погледне към удивеното лице на Лийт.