Дясната ръка на Бога

Бяха изникнали и други злополуки, най-значителната от която се изразяваше в пиянския побой, в който двама закоравели войници от околностите на Мерциум бяха пребити до несвяст от все още неоткрити противници. Говореше се, че виновниците трябва да бъдат търсени сред редиците на лозианската армия, но Лийт се съмняваше в това, предполагайки, че обвинението бе отправено натам заради привидно по-слабата дисциплина на съюзниците. Може би трябваше да говори пред войниците си по този въпрос.

Както обичайно, генералите яздеха близо до тях, за да предадат по-важните вести за случилото се с хората им. Лийт знаеше, че това е единствено проява на учтивост. Решителните командири, които щяха да поведат в битка силите на лозианските народи, Деруйс, Инструър и Строукс, бяха много близо до снизхождението. Началникът на инструърската стража беше най-младият в тази група и най-склонен да се вслушва в думите на Компанията, но също така и най-ниско в йерархията. С изключение на лозианските предводители, които бяха третирани с любезно безразличие. Ейксхафт бе изтъкнал пред Компанията, че от военния съвет единствено той, уайдузът Кула и феннският боец Нутагвал притежават истински боен опит. Гражданската война в Инструър лозианите не смятаха за истинско сражение. Според фодрамеца единствено войниците на Деруйс разполагаха с нужния опит.

Въпросното утро нямаше много за обсъждане. Припасите ги очакваха на пристанището, което накара Кърр да отбележи, че е било възможно армията да поеме същия път, спестявайки ценно време. Но генералите не се съгласиха, за радост на Лийт, вместо това изтъквайки разумността на потеглянето към Мерциум. Младежът се бе опитал да скрие усмивката си, породена от недоволството на стария фермер, но ако можеше да се съди по мръщенията, които си спечели, очевидно опитът се беше оказал неуспешен.

Армията остави Сивитар и Алениус зад себе си и пое на изток към Виндикеър, най-големия град в източната провинция на Строукс. На север от пътя им обширните поля внезапно потъваха в зловонни блата, през които огромната река неспирно лъкатушеше. На юг, ставащи все по-големи, се издигаха върховете на Веридия. Тази планина част от Компанията бе прекосила на път от Гадир Масаб. На четвъртия ден от тръгването Кърр отбеляза, че сега войската вървяла по същия път, който самите те били използвали. Вдясно, в далечината, фермерът посочи към древна скала, по която се виеше хамадабадският път, увенчана с рицарска крепост.