Дясната ръка на Бога

А те се бяха подредили около Компанията и генералите и ги съпровождаха по ставащия все по-тесен път. Входът на замъка ги отведе в широк двор с ъгловата, висока постройка, която по нищо не отстъпваше на сградите в Инструър. Тук вече камъкът изглеждаше добре поддържан. Един от рицарите — бе представен от Чалкис като сър Пилорус — разтвори вратите, за да разкрие пред гостите удивителна гледка.

Лийт дочу зад себе си сподавено възклицание, което много напомняше за гласа на брат му. Не беше виждал Хал повече от седмица. От онази нощ. Ако това е бил той, значи започва да губи контрол. Старият Хал никога не би… Погледът му бе привлечен от вътрешността на открилата се зала — младежът трябваше да положи усилия, за да не изрази гласно удивлението си на свой ред.

Уамбакалвен. Това беше първата дума, споходила ума му. Архитектът, създал това място, беше уловил същината на подземна пещера: проблясващото преплитане на светлина и сянка; златист пясък, разпръснат по пода, контрапунктиращ колоните с канелюри, които се издигаха към тавана като стотица сталагмити. Ами таванът! Сто вихрени сцени се вливаха една в друга по сводестото небе. И всяка насочваше окото към централната сцена, изобразяваща дъга, разпростряла се над бранно поле.

В средата на помещението имаше маса, отрупана с храна, около която рицарите започваха да се настаняват. Първоначално трапезата се бе сторила на Лийт прекалено дребна, за да побере всички им, но с приближаването си той разбра, че очите са го заблудили — всичко с обичаен размер, включително и най-голямата маса, която бе съзирал, щеше да изглежда дребно в тази изкуствена пещера.

— Бъдете наши гости. — Гласът на сър Чалкис бе усилен по начин, различен от илюзиите, с които умееха да си служат Фемандерак и магьосниците. На ухото се струваше, че думите долитат едновременно от всички ъгли на залата.

— Каква съвършена акустика! — възкликна Фемандерак с очи, в които се четеше удивление. Той извади арфата си. — Разрешавате ли? — обърна се той към сър Чалкис.

— Сър Пилорус е пазителят на тази зала. Нему се пада да разрешава или забранява.

Философът се обърна със същото питане към въпросния рицар и получи утвърдително кимване. Пръстите на мъжа от Даурия веднага докоснаха струните.

Лийт тъкмо бе седнал, когато музиката започна. Звуците накараха останалите от Компанията да останат застинали — край местата си или замръзнали над тях. Сега беше ред на рицарите да се удивляват. Поток леещи се ноти се сля с втори, сетне и с трети. Басова нота бе вплетена, присъединила се към настойчивата мелодия. Последната се раздвои и се сдоби с ехо — колко ръце имаше Фемандерак, зачуди се Лийт. Настъпи пауза: тогава философът събра несъизмеримите ноти в сплав от чист звук, който пулсираше с ритъма на живота, докато танцуваше с веселост из самите им съзнания. Джугом Арк засия ярко в ръката на Лийт. Вдълбаните в залата легенди погълнаха лъчите, превръщайки ги в слава. Светлина и музика обгърнаха всички в прегръдката си.