Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
<Казах ти.>
Колко са? Колцина си призовавал?
<Ти не беше първият. Но си единственият, успял да стигне толкова далеч.>
Значи трябва да бъда тук?
Ако гласът можеше да въздъхва, щеше да го стори. <Защо хората си мислят, че най-важният въпрос е къде са? Като че е по-важно къде живееш, а не как.>
И все пак не би ли трябвало да зная, ако в този момент трябва да бъда другаде и да върша нещо друго?
<Лийт, има стотици начини, по които задача може да бъде изпълнена. Има стотици хора, които биха могли да я изпълнят. Рицарят бе получил образ на истината. Върху тавана на тази зала той се опита да го изрази, представяйки множество начини, отвеждащи до същото място. Бъди внимателен, Лийт. Образът се оказа прекалено силен за ума му. Той не го е изобразил изцяло по начина, по който му беше показан. Не се уповавай на образа.>
Тогава защо изобщо си му го показвал? И защо го показваш на мен?
<Надценяваш силата ми в света на хората. Показах видението на Амасиан, но нему се падаше да го изтълкува. Аз мога само да посочвам пътя. Никого не мога да задължа да тръгне по него. Макар и неохотно, ти пое по пътя, по който друг не искаше да върви. Ти вече си взел решения, направили този път по-труден за преход. Тепърва ще го усложниш допълнително.>
Къде е грешката ми?
<Трудно ти е да се доверяваш. Отдръпнал си се от хората, които ти помагат най-много. Може би за човек като теб това е единственият начин.>
Макар този глас да отекваше в ума му, Лийт беше сигурен, че дочува топлота, примесена с вековна умора. Може би самата земя говореше с него.
Кой си ти? Кажи ми!
<Един ден ще научиш името ми.>
Моля те, кажи ми!
Но гласът бе утихнал. Лийт понечи да погледне към Стрелата, може би за да подкани с поглед още реплики — и осъзна, че я бе оставил в стаята си.
На сутринта приятелите му го откриха в залата, седнал сам на масата, с дремещ рицар зад стола му. Лийт се смееше тихо.
Сто и дванадесет рицари, придружени от оръженосци и хералди, се присъединиха към фалтанската армия, която изчакваше потеглянето си в равнината. Хералдите нададоха тръбен призив. Блестящата под лъчите на слънцето войска заликува в отговор. Ликуването се усили, когато рицарите се разделиха и извадиха мечовете си. През този метален шпалир преминаха Компанията и генералите, предвождани от Стрелоносителя. Онези от войниците, които се намираха достатъчно близо, можаха да видят странна усмивка, огънала устните на последния.
Същия следобед времето се затопли. От юг долетя топъл вятър, прекосил пустинята, скрита зад планините на Веридия. Скоро войниците се бяха изпотили под наметалата, конете се бяха покрили с пяна, а пехотинците се затрудняваха да вървят. Над склоновете от дясната страна на маршируващата армия се появиха малки облачета, уголемили се с течение на деня — извлекли сила от хладния въздух на равнините и нестабилност от топлината на пустинята. Те продължаваха да се издигат. Скоро от черните им дъна започнаха да проблясват мълнии.
Времето се развали на следващия ден. Ветровете дотласкаха буря откъм Веридия, която се изправи пред армията. Макар маршируващите да заемаха повече от две левги, от Компанията и Джугом Арк начело до последната кола на обоза, облакът покри всичко. Навсякъде около тях проблясваха светкавици, а после започна дъждът, излял се с ярост, стараеща се да натика войниците в калта. Лийт бе принуден да даде знак за спиране, макар до края на деня да имаше още няколко часа. Рисковано щеше да е да продължат в такова време. Съобщението се предаваше бавно по редиците, макар някои от по-опитните войници вече да бяха започнали да опъват палатки в очакване на заповедта.
Бурята нямаше никакво намерение да бърза, пълзейки бавно над тях. На моменти дъждът отслабваше, сякаш уморен. Но скоро след това облакът подновяваше усилията си, бомбардирайки палатки и щитове. Лозианската армия понасяше градушката със стоическо мълчание — войниците й не разполагаха с много палатки и нямаха намерение — или не бяха поканени — да споделят подслона на Първородните си съюзници.