Гаснещ зрак [bg]

И помисли, ако смееш, за онези, които са ги изпратили в битка. Мисли, Серап, защото аз не мога. Не трябва. Но ако се доближим твърде много, ти и аз, ако натиснем напред с този безмълвен разговор, една от нас ще потръпне накрая. И ще избяга.

До края на мълчанието, спряно с празни разговори или халби ейл, или мъже, в чийто скут ще се хлъзнеш със смях и обещание. В компания, и в запълването на този момент. Запълване до пръсване, жадна да прелееш в следващия момент, и следващия…“

Самотата изисква кураж. Тя вече знаеше това. Побърканите гуляйджии издаваха страха си в това диво и настойчиво общуване с каквото и да е и с всичко; тази несекваща нужда да се влееш, във и помежду, и да стоиш вечно надалече от виещото мълчание на това да си сам. Но тя нямаше да се поддаде на презрение, защото можеше да види в тяхната нужда нещо, което познаваше добре.

Отчаяние.

„Отчаянието е тайният език на всяко кандидат ново поколение. И го намираш в лицето на всяка невинна душа, докато тя марширува в бойния поход на бъдещето. А останалите, вече не така невинни, гледаме с празни, безразлични очи.“

Седеше сама в сумрака и дима, а от всички страни бели знамена се вееха в мълчанието.

Малко след това в кръчмата влязоха двама войници. Имало беше време, не толкова отдавна, когато дисциплината на Урусандер беше като юмрук, стегнат около легиона му. Благоприличие и вежливост властваха в държането на подчинените му, на служба или не.

Но Хун Раал не беше Вата Урусандер. Уроците, научени от капитана от битките му в миналото, попадаха на погрешната страна на благоприличието и превръщаха вежливостта в подигравка. Разбира се, той съвсем не беше единствен в тези горчиви последици, при които цинизмът и презрението дебнеха ветераните, и помислеше ли малко, Серап се улавяше, че отбягва опасните понятия за ценността на нещата и за истинската цена на войната.

Новодошлите влязоха наперено, подканяйки някой да ги предизвика. Не бяха съвсем трезви, но никой от двамата не беше толкова пиян, на колкото се правеха.

Отпусната в стола си в сенките, Серап остана незабелязана от двамата мъже, докато крачеха към тезгяха.

— Надушвам Отрицатели — каза единият войник и махна към кръчмаря. — Ейл, и без оная разредена пикня, която предлагаш на всички останали тук.

— Има само едно буре — отвърна кръчмарят и сви рамене. — Ако не ви харесва каквото предлагам, винаги можете да напуснете.

Другият войник се изсмя.

— Аха, можем, да. Не значи, че ще го направим обаче.

Селяци на една близка маса отдръпваха столовете си. Братя, реши Серап, четирима. Едри и плещести, твърде бедни, за да пият достатъчно, колкото да се напият, сега те се размърдаха като раздразнени мечоци.

Кръчмарят наля две халби и помоли да му платят, но никой от двамата войници не предложи пари. Взеха халбите и пиха.