Гаснещ зрак [bg]

Той извади ножа си.

Тя го погледна в очите, без страх, разбираше какво ѝ е донесла тази нощ.

— Тъй да бъде — каза спокойно. — Дай ми тогава един миг на кураж.

С дивашко посичане — и с внезапен триумф в очите — войникът си преряза гърлото. Кръвта швирна.

Той рухна на пода и тя се отдръпна.

„Направи от тази курвенска палатка храм, а от мен жрица. Или поне някоя, която да стои вътре за неговия бог — както уж правят жриците. Изрече престъпленията си…“ Но тялото, лежащо до леглото ѝ, толкова неподвижно сега, след като само допреди миг беше пращяло от живот… не можеше да откъсне погледа си от него.

„Има начини да се напусне. Най-лошият е също тъй най-окончателният. Виждаш ли, кучият син напусна, но остави тялото си. Защо това ме кара да искам да се изсмея? Гостите винаги оставят бъркотия, нали? На домакина се пада да я почисти.

Не съм никаква жрица. Това не е никакъв храм. Но изповедите се изливат, нощ след нощ — само малко толкова мрачни като тази, разбира се. Но предстоеше. Трябваше да го предвидя. Глупците имат кръв по ръцете си, вина в душите си. Върховната жрица на Върховния дом Светлина не се интересува много от това, уви. А техните майки са далече.

Това е, вече го разбирам, въпрос на вяра. Вяра или вери, естествените и другите, наложените.“

Спомни си края на битката със Стражите и виковете на войниците, оставени да умрат на полето, докато курвите и плячкаджиите обикаляха между тях. Толкова много бяха викали, като деца, майките си. Техният бог, или богиня, бяха твърде отдалечени за тях в това протяжно пътуване към смъртта. Вярата беше това, от което бяха отпаднали, изоставени. Какво беше останало, ако не най-чистата, най-милата от всички вери. „Мамо! Моля те! Помогни ми! Прегърни ме!“

Беше свидетелка на всичко това, там, сред купищата тела и вонята. Но спомените за собствената ѝ майка не предлагаха нищо. Твърде смътни, твърде безформени, от което онази безплътна, полувъобразена фигура се превръщаше в почти божествена.

„Грешна вяра, значи. Не онази, на която да се позова, не сега, нито по-късно. Нито дори в самия край, мисля.“

Но тези войници, те бяха далече от майките си и малцина можеха да стигнат до своите жени или съпрузи, стига да имаха такива. Провалени от Върховната жрица и онзи отдалечен и странно злокобен храм, който и в този момент строяха, и неговия бог, толкова ярък, че да заслепи всеки, който се осмелеше да извърне поглед към него. С пропаднала, също тъй, вяра в майката, която винаги е близо, винаги на едно късо, пълно със сълзи бягство, ръцете ѝ разтворени широко, за да прегърнат капризното дете. Вери, значи, проваляни и проваляни. Какво беше останало?

„Курвата, разбира се. Объркан и объркващ идол. Жрица и майка, любовница и богиня, и цялата вяра смалена до най-долните нужди, една проста игра, с която да се изиграят всички пъклени войни за власт. Изумително е с колко малко пари може да се купи, нали?“