Гаснещ зрак [bg]

Забеляза, че двамата се затрудняват как да ѝ отговорят. Възможността за насилие не беше далече. В края на краищата, щом един офицер беше обидил командира им, нямаше ли да спечелят поддръжката на Халид, ако кръвта на този офицер се пролееше? Всъщност не беше ли ги провокирала тя току-що, поставяйки под въпрос честта на ротата им?

Когато първият войник стисна дръжката на меча си, Серап се усмихна, пристъпи към него и посегна с ръка уж да го погали по лицето. Видяла объркването му, се усмихна още по-широко и в същото време коляното ѝ се заби в слабините му.

Това го запрати на мръсния под като изтърван чувал с ряпа.

Серап вече се обръщаше, левият ѝ лакът се натресе в лицето на втория войник и му счупи носа. Задоволството, което изпита, щом главата му се отплесна назад, беше почти плашещо. За миг осъзна, че гневът ѝ се е трупал от доста време и че е търсила отдушник… какъвто и да е отдушник.

Вече се отдръпваше, за да спечели добра дистанция. Ритник със страната на ботуша под ъгъл надолу в левия крак на войника, точно под коляното, донесе задоволително изпукване. Мъжът рухна с вой на пода.

Вратата на кръчмата се отвори широко и вътре нахлуха още трима войници. Серап се обърна към тях.

— Стой на място! — Посочи първия войник, жена, която май познаваше, но името ѝ убягваше. — Приберете си приятелите от отделението, ефрейтор. Ваденето на меч срещу офицер на Легиона е углавно нарушение — обезоръжете този и го приберете в ареста. Отивам да поговоря с капитана ви, след като, изглежда, губи контрол над Сребрата си.

Ефрейторът опули очи и отвърна:

— Да, сър. Нашите извинения, сър. Чу се за бунт в тази кръчма и…

— Повод да предизвикате бой с местните, искаш да кажеш. Още не съм решила колко от вас да бъдат обвинени. Предполагам, че зависи от следващите ви действия, ефрейтор.

Тримата новодошли изнесоха набързо падналите си другари.

Щом напуснаха, Серап извади от кесията си монета и я плесна на тезгяха.

— За бирите им — каза на кръчмаря и закрачи към четиримата млади братя. — Чуйте ме, глупаци. Когато дойдат двама войници с мечове, не ги закачате. Разбрано? Първо, те не са сами. Второ, жадни са за кръв. Ясно ли е?

Отвърнаха ѝ с кимания.

— Добре, сега сядайте и си поръчайте по едно — аз плащам.

След което се върна на масата си.

Скрита отново в сенките, зачака жаждата ѝ за кръв да премине. Мълчанието имаше да ѝ каже някои неща за това, но тя не беше в настроение да му обръща внимание. Уви, то се оказа настойчиво. „Заразява ни всички, този нарастващ гняв, и как лесно отвръща на всичко, което ни безпокои, на всичко, което ни тревожи, и на всичко, което ни плаши.

Исках бой колкото и те.

О, бяло знаме, влезе толкова наперено, исках да те видя оцапано с червено. Макар и само за да изтъкна главното.

Само да можех да открия кое е главното, щяхме да приключим с нощта окончателно.“