Гаснещ зрак [bg]

— Хайде, магьоснико — прошепна тя, — да видим дълбините на страстите ти, нали? Неща за употреба, неща за злоупотреба, неща, които да заплета както аз искам.

Изпрати момичето в покоите на капитана.

Имаше полза да държиш такива същества подръка.

„Низше потекло, невежа. Такава жалка душа, толкова лесно угасена. Не е голяма загуба.“

Щеше да вдигне храм, тук в Нерет Сор. И да постави в пода му Терондай, изкусно пресътворяващ слънцето и знойния му дар на огъня. Емблема от злато и сребро, символ на такова богатство, че и на крале да им призлее. Храм, който да приюти хиляда жрици, две хиляди слуги. А в централната зала щеше да вдигне трон.

Бракът беше обречен. Не беше останало достатъчно у Вата Урусандер, за да гарантира добър баланс. Може би, помисли тя, той никога не е бил онова, което другите вярваха, че е. Нямаше голяма стойност в това да командваш армия: нужните таланти за това като че ли не бяха много, а респектът, който му се отдаваше, беше ужасно непропорционален.

Нужно беше човек само да погледне Хун Раал, за да види истината за това. Неговият талант служеше само за да подхранва амбициите на други, облечен в мундира на приемливо насилие. Когато погледнеше войници, тя виждаше в тях деца, все още заклещени в своите детски игри на героизъм, триумф и велики каузи. Но толкова много от това беше заблуда. Герои падаха в героизма си, повечето по случайност. Триумфите бяха краткотрайни и в крайна сметка не променяха нищо, което ги правеше кухи. Колкото до великите каузи, колко често те се оказваха не повече от лично възвеличаване? Надутото мъжко перчене, приливната вълна на възхищението, избликването на славата.

Слугите щяха да влязат на пръсти и да разчистят мръсните петна, щом тази бляскава светлина угаснеше.

Младата жена щеше да го задоволи, знаеше тя. Всеки герой с мъжка осанка се нуждаеше от своята покорна красавица, същество възбудено от вонята на стара кръв по ръцете, тръпнещо да види дирята, която е оставило с купищата мъртви тела. Ами че тя само дето не се беше олигавила в очакване на силните му ръце около себе си.

Героите маршируваха в двора долу, ден след ден, весели и шумни в наперените си пози. Всеки от тях стоеше, в строя или сам, с оръжия, готови да бъдат извадени. Това заявяваше на всички колко са опасни. О, тя ги разбираше много добре. И също като съдбата, очакваща Вата Урусандер, всички те скоро щяха да проумеят собствената си неуместност.