Гаснещ зрак [bg]

Изгледа я рязко и тя не можеше да не види младостта му, детските му очи, така ужасно заклещени в тяло на мъж и войнишка броня.

— Студена си, нали?

— Да — отвърна тя. — Предполагам, че да.

— Може би точно от това имам нужда. — Заби поглед в пода на палатката. Сключените му ръце трепереха нервно. — Сурова преценка. Справедлива присъда.

Тя отпи от виното. Беше започнало да се разваля.

— Възвишени думи за един войник.

— Имаше три момчета в горския лагер. Малки, не стигаха и до кръста ми. Бяхме три отделения. Четвърто, седмо, второ. Ами, когато приключихме с майката, някои от мъжете… посегнаха на момчетата. Тези момчета… не аз им прерязах гърлата, когато приключи, но съжалявам, че не бях аз. Ще ми се аз да им бях предложил тази милост. — Вече трепереше цялото му тяло и леглото скърцаше. Думите се бяха излели на порой и тя видя в очите му, че няма връщане. — Не ги пипнах, момчетата имам предвид. Никога не бих могъл да направя нещо такова. Но сега те непрекъснато са с мен. Израженията им, когато… когато направихме каквото направихме на майка им. А след това шокът, когато се нахвърлихме и върху тях. Безизразни лица, като кукли…

Заплака.

Ренар остана да седи на сандъка, объркана. Утешение ли искаше този войник? Или наистина търсеше осъждане? Ясно беше, че престъпленията са извършени. Урусандер щеше да се погрижи тези мъже да бъдат обесени. Всъщност възможно беше целите три отделения да увиснат на въжето. Осиновителят ѝ беше прочут с праведния си гняв.

— Докладвал ли си това на капитана? — попита тя.

Откровеният ѝ равнодушен тон се сблъска със скръбта му и я отмете настрана. Все едно го беше ударила през лицето.

— Това шега ли е? Та нали тъкмо тая кучка ни изпрати в онзи бивак! Можеше да чуе писъците на майката от поляната, където се беше изтегнала! О, и какво правеше, докато избивахме онова семейство?

— Все едно — прекъсна го Ренар, преди да е успял да ѝ каже какви ги е вършил капитанът им. Вече знаеше достатъчно, за да се досети коя е била. — И очевидно — добави тя, — Хун Раал не е, в стриктния смисъл, следващият по командната верига. Нали? Не, капитаните са равни, само Урусандер е над тях.

Мъжът стана и закрачи из стаята.

— Не можеш да знаеш. Както се криеш тук. Нали?

Тя се напрегна и ѝ беше нужно усилие да усмири треперещите си ръце. Отново отпи от бокала.

— Знаеш коя съм — каза тя. — Потърси ме, като си мислеше… какво? Че ще донеса това на Урусандер? Въртяло ти се е в главата — защо, нямам представа, — че двамата с баща ми все още се разбираме един с друг. Как го реши това? О, той я праща в курвенските лагери, защото е отегчена, скъпата му дъщеричка. Не прави ли точно това един баща?

Той спря да крачи и седна.

— Тогава ти въздай неговото правосъдие, Ренар. Със собствената си ръка! Сърцето ми иска да смири пъкленото си туптене! Костите ми се стягат около него — едва мога да дишам. Заклевам се, онези насилени деца… те ме намериха. Терзаят ме денонощно. Не за това се записах във войската, не разбираш ли? Не беше в клетвата ми да служа на владението!