Смъртта на една марионетка [bg]

Диърдре вървеше по алеята към психиатричната болница „Уокър мемориъл“. Кучето припкаше до нея. У семейство Барнаби й бяха казали, че са дали кучето в полицейския кучкарник да се грижат за него, докато тя си го поиска, затова на път за болницата Диърдре се отби там, та да изясни най-сетне нещата с това животно. Дежурна беше хубавичката руса полицайка. Попита я как се чувства, а Диърдре, на свой ред, се поинтересува за полицая, спасил баща й. После момичето вдигна подвижния плот, покани я да мине оттам и изчезна. Диърдре я последва, мърморейки си под носа:

— Работата е там, че…

Клетките в кучкарника бяха доста големи. В тях имаше три кучета. Две се бяха проснали на земята, третото скочи на крака и припна към тях. Диърдре тъкмо повтаряше: „Работата е там, че…“, когато погледна към повдигнатия към нея черен нос, притиснат в телената мрежа. Кучето махаше толкова бързо с опашка, че зад него се виждаше само един кафяв облак. Полицай Бриърли отключваше катинара. Сега беше моментът да обясни. По-късно, опитвайки се да си даде сметка защо не го беше сторила, Диърдре реши, че кучето е виновно.

Ако беше завило, заскимтяло, залаяло или беше реагирало, по какъвто и да е друг начин, сърцето й сигурно щеше да си остане затворено. Ала тя не можа да устои на неговото простодушно доверие. В очите му нямаше капка съмнение. Ето я най-сетне и сега вече щяха да си тръгнат. „А и не му ли дължа нещо?“, помисли си Диърдре, като си спомни как в онази ужасна нощ кучето бе единственият другар на баща й.

— Донесохте ли му каишката?

— О… не… Дойдох направо от семейство Барнаби. Не съм си ходила още до вкъщи.

— Не бива да го взимате без каишка. — Бриърли отново сложи катинара. Диърдре погледна към кучето. В очите му се изписа ужас, на който тя не издържа.

— Не, няма проблеми — бързо я успокои Диърдре. — Много добре е обучен. Добро куче е.

Полицай Бриърли сви рамене.

— Е, щом казвате… — съгласи се тя и отвори клетката. Кучето изхвърча навън, скочи върху Диърдре и започна да й ближе ръцете. Тя подписа някакъв документ за освобождаването му, двамата излязоха заедно от участъка и тръгнаха по Хай Стрийт. При обущарите имаше няколко ярко оцветени каишки и нашийници и Диърдре избра една аленочервена, кожена, с нашийник с прикрепено малко звънче. Наведе се да ги сложи.

— Искате ли и медальон? — предложи мъжът зад тезгяха. — В случай че се загуби. Ако почакате малко, веднага ще ви го направя.

— О, да, моля ви.

Имаше това куче само от няколко минути, но мисълта да го загуби вече й се струваше непоносима. Даде си адреса и телефонния номер.

— А името му?

— Името му ли? — замисли се тя, а човекът стоеше с включена бормашина, готов да гравира името върху медальона. През главата й минаха какви ли не имена — на градски кучета, на дворни кучета, но нито едно не й се стори подходящо. Той определено не беше Фидо или Ровър. Нито дори Джип или Боб. После си спомни за Центъра за дневни грижи, където го видя за първи път, и името му само се появи.