Смъртта на една марионетка [bg]

Но всички тези неща, макар и потискащи, не представляваха нищо в сравнение със смъртното отчаяние, буквално просмукало атмосферата. Диърдре усети как това отчаяние я задушава като зловонна мъгла. Миришеше на спарени стари зеленчуци и на спаружени стари хора. На урина и риба и, най-силно, на противната синтетична лавандула, с която бяха ароматизирали навсякъде в напразен опит да придадат на сградата нормална домашна атмосфера. Една монахиня, облечена в бяло и синьо, мина покрай Диърдре, попита я дали не се е загубила и й посочи накъде да върви.

Отделението „Кенеди Бейкър“ имаше вид на празно. Само една медицинска сестра от западноиндийски произход седеше край малка масичка насред помещението до един телефон. Когато Диърдре влезе, сестрата стана и съобщи, че пациентите са в слънчевата всекидневна. Обясни и защо не са искали съгласието на Диърдре да преместят баща й тук. Очевидно изобщо не е ставало въпрос да се търси разрешението й. Приели са го в „Уокър“, защото бе опасен за себе си и за околните. Ако Диърдре желае да говори с лекуващия лекар за състоянието на баща си, трябва да си уговори час.

— Баща ви се чувства много добре обаче — добави сестрата, докато водеше Диърдре към слънчевата всекидневна — една издадена като луковица пристройка в далечния край на отделението. — Направо превъзходно.

Във всекидневната имаше сив лекьосан килим, парцаливи столове в същия цвят и зле поставена картина — маслен портрет в електрик на дарителката на отделението, която щедро гледаше надолу към събралите се хора. В помещението имаше пет души: три възрастни жени, млад мъж и господин Тибс, който седеше до прозореца, облечен в чужда пижама и халат с ужасно ярък десен, направен определено да възбужда, а не да успокоява.

— Дъщеря ви е дошла да ви види, господин Тибс. Не е ли чудесно? — попита сестрата много твърдо, сякаш очакваше, че той ще отрече този факт.

Диърдре си придърпа нисък стол с надраскани дървени подлакътници и седна до баща си.

— Здравей, тате. Как се чувстваш?

Господин Тибс продължи да гледа през прозореца. Не изглеждаше да се чувства превъзходно. Увисналата му някак тъжно челюст бе покрита със сиво-бяла набола брада и следи от засъхнала слюнка.

— Купила съм ти някои неща — продължи Диърдре.

Извади от чантата си тоалетните му принадлежности, сапун и кокосови бисквити и сложи всичко в скута му. В чантата остана само кутията с любимия му локум, но Диърдре реши да я извади в последния момент, за да намали болката от раздялата. Той погледна към малката купчинка много напрегнат и объркан. Едно по едно започна да ги вдига към очите си много внимателно, сякаш са от стъкло. Явно нямаше ни най-малка представа какво представляват и се опита да сложи сапуна в устата си. Диърдре ги взе от скута му и нареди всичко на пода.