Смъртта на една марионетка [bg]

— Какво друго би могъл да прави, Том? Оглеждаше се крадешком, за да се увери, че никой не го наблюдава; наведе се над масата с реквизита. А после отиде до тоалетната, излезе оттам и пак влезе.

— Но видя ли го да пипа бръснача?

— Ами… не. Бях от другата страна на сцената, зад камината, а той стоеше с гръб към мен… — Колин вдигна глава и в гласа му потрепна слаба надежда: — Мислиш ли… О, Том… Допускаш ли да съм сбъркал?

— Определено смятам, че е по-добре да не правим повече прибързани заключения. Засега едно е достатъчно. Да видим какво ще каже Дейвид, като дойде тук.

— Дейвид… тук… О, Боже! — възкликна ужасен Колин и стана.

— Седни — каза раздразнен Барнаби. — Идваш тук и правиш фалшиви самопризнания. И понеже не си сред основните заподозрени, явно се опитваш да прикриеш някого. Само за един човек би отишъл толкова далеч. Очевидно трябва да разговаряме с този човек. И ето — сигналното устройство иззвъня, — предполагам, че е той.

При отваряне на вратата Колин бързо отпусна рамене и отново скри лицето си с ръце. Остана така с наведена глава и когато Дейвид почти тичешком прекоси стаята и коленичи до него.

— Татко, какво става? Какво правиш тук?

Не получи отговор и се обърна към Барнаби.

— Какво става тук, по дяволите?

— Баща ти току-що си призна, че е убил Еслин Кармайкъл.

— Какво е направил? — втрещен, Дейвид Сми прикова смаян поглед върху Барнаби, после се обърна към свитата фигура на стола. Опита се да повдигне главата на баща си, за да види лицето му, но Колин нададе свиреп животински вик и още по-здраво зарови глава между ръцете си.

Дейвид се изправи.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам.

— И аз не мога да повярвам — увери го Барнаби сухо.

— Но тогава… защо? Какъв смисъл има? Татко — разтърси той рамото на баща си, — погледни ме!

— Прикрива някого. Или си мисли, че го прикрива.

— Ама че глупаво… Това да не ти е игра? — сгълча той баща си. После в гласа му прозвуча паника. — Но… щом знаеш, че той лъже, Том… значи всичко е наред, нали? Искам да кажа… всичко е наред, нали?

— Донякъде.

— Как така „донякъде“?

— Ти как мислиш? Баща ти заради кого би отишъл в затвора?

Дейвид смръщи вежди. Барнаби наблюдаваше лицето му и забеляза как появилото се недоумение постепенно изчезва, заменено от разбиране, на свой ред изтрито от неверие. Неверието се задържа най-дълго.

— Искаш да кажеш… той си е помислил, че съм аз?

— Точно така.

— Но защо ми е да убивам Еслин, за Бога?

Откакто работеше в полицията, Барнаби беше чувал тези думи (е, не съвсем в точно същия ред, но със същия смисъл) много пъти. Понякога звучаха, натежали от чувство за вина, друг път звънтяха от искрено невинно любопитство, бяха изричани с гняв и възмущение или с пълна увереност в непоклатими морални принципи, или биваха изстрелвани със страх. Но никога не се беше сблъсквал с такова неподправено и абсолютно изумление, каквото се бе отпечатало сега върху глуповатото лице на Дейвид Сми.