Смъртта на една марионетка [bg]

Барнаби се вгледа в упоритото лице на Дейвид, после погледна към баща му. Чертите на Колин се отпуснаха — нещастието и отчаянието, изчезнаха, — разведриха се и грейнаха като на разплакано дете, видяло нова играчка. Сега лицето му изразяваше такова задоволство, че направо изглеждаше смешен.

— Не знаех, че харесваш това момиче — възкликна той радостно.

— Не само я „харесвам“, татко. От известно време изпитвам дълбоки чувства към нея. Казах ти.

— Какво?

— Миналата седмица говорихме за нея. Казах ти, че обичам едно момиче, но не е свободна. И вчера говорихме за това.

— Имал си предвид Диърдре?

— Че кой друг? — Дейвид отмести поглед от баща си към Барнаби и пак се обърна към Колин. Лицето му беше строго. Имаше вид на човек, разбрал, че си правят шеги с него, а той изобщо не е в настроение за това. — Не разбирам на кого му хрумна, че, аз имам нещо с Кити.

Барнаби вдигна рамене и се усмихна, което накара Дейвид да продължи възмутено:

— Изобщо не е смешно, Том. Ами ако слухът стигне до Диърдре? Не искам тя да си помисли, че съм някакъв донжуан.

При мисълта, че Дейвид — с неговото по детски невинно лице, прями сини очи и чисто сърце — може да играе ролята на Дон Жуан, устните на Барнаби отново се разтеглиха в усмивка и той се закашля, за да прикрие смеха си.

— Колкото до теб, татко… — Колин, смутен, засрамен и в същото време грейнал от щастие, размърда неспокойно крака — Как разбра всичко това?

— Отбихме се у вас — изпревари отговора Барнаби (впрочем Колин едва ли би измислил какво да каже). — Боя се, че баща ти си направи погрешни заключения от начина, по който му задавахме въпросите.

— Ах ти, глупчо — каза нежно Дейвид. — Не знам как си могъл да си помислиш такава глупост.

— Ами — измънка Колин — И аз не знам. Е… — стана той от стола. — Дали не бихме могли… Ще може ли да си тръгваме вече?

— Нямам търпение да ви видя гърба и на двамата.

— Всъщност, Том — неуверено запристъпва Дейвид, — бих искал да ти кажа нещо. Много е неясно, затова вчера не ти го споменах, но мислих над това… и понеже съм тук…

— Казвай де.

— Ама много е незначително. Надявам се да не се сърдиш.

— Ей сега ще ти се разсърдя ужасно, ако не побързаш и най-после не изплюеш камъчето.

— Да. Добре. Ами, нали знаеш, в края на пиесата взимам подноса с всичките неща за бръснене върху него. На премиерата имаше нещо странно.

— Да?

— Ами това е. Казах ти, че е неясно.

— Съвсем неясно наистина.