Зимата на света [bg]

— Я чакай да отгатна — мъжът й се е прибрал рано.

— Не ме питай — сряза го Володя.

На бюрото му го чакаше дешифрирано съобщение от секцията за радиосъобщения; немските думи бяха изписани с молив буква по буква под шифровите групи.

Беше от Вернер.

Първата реакция на Володя бе уплах. Нима Маркус вече бе съобщил на Вернер какво е станало с Ирина и е убедил и него да зареже шпионажа? Денят изглеждаше достатъчно лош за катастрофа от такъв мащаб. Съобщението обаче бе точно обратното на катастрофа. Лейтенант Пешков го зачете с нарастващо удивление. Вернер обясняваше, че германските военни са решили да изпратят в Испания шпиони, които да се представят за антифашистки доброволци, готови да се бият за правителството в гражданската война. Тайните им доклади от тила щяха да се предават до подслушвателни станции с немски персонал в лагера на метежниците. Това само по себе си беше информация от първо качество.

Обаче имаше още нещо.

Вернер знаеше имената.

Володя трябваше да се обуздае, за да не извика от радост. Даде си сметка, че подобен удар може да се случи само веднъж в живота на разузнавача. Това компенсираше загубата на Маркус няколко пъти. Вернер беше двадесет и четири каратово злато. Володя се боеше да си представи какъв риск е поел, за да открадне списъка с имена и да го изнесе от Министерството на въздухоплаването в Берлин. Обзе го желанието да изтърчи в кабинета на Лемитов на горния етаж, но се спря. Четиримата младши офицери ползваха една пишеща машина. Володя вдигна тежкия стар механизъм от бюрото на Камен и го постави на своето. Натрака с показалци руския превод на съобщението на Вернер. Докато свърши, светлината навън избледня и вън от сградата запалиха мощното охранно осветление. Остави индиговото копие в чекмеджето на бюрото си, взе оригинала и се качи един етаж по-нагоре. Лемитов беше в кабинета си. Началникът на Володя беше четиридесетинагодишен хубавец, който носеше тъмната си коса зализана с брилянтин. Беше умен и можеше да мисли един ход преди Володя, който опитваше да му подражава. Майорът не държеше на традиционния военен предразсъдък, че организацията на армията се свежда до крясъци и тормоз, но с некомпетентните хора беше безмилостен. Подчиненият му го уважаваше и се боеше от него. — Тази информация може да се окаже много полезна — заключи Лемитов, след като прочете превода. — Може? — Володя не виждаше причини за съмнение. — Би могло да е дезинформация — обясни му началникът му. Лейтенантът не желаеше да го повярва, но с известно разочарование разбра, че не може да отхвърля възможността Вернер да е бил разкрит и да е станал двоен агент. — Каква дезинформация? — отпаднало запита той. — Да не би имената да са неточни, за да ни пратят за зелен хайвер? — Може би. А може би са имената на истински доброволци — комунисти и социалисти, избягали от фашистка Германия и отишли в Испания да се бият за свободата. Можем да стигнем дотам да арестуваме антифашисти.