Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Не притежаваше ценна информация.
— Тъй че сте горили гърдите й за нищо.
— Има късмет. Ако се бе оказала шпионин, щеше да е по-лошо.
— Не ви ли мина през ума първо да попитате нас?
— А вие кога сте правили справки при нас?
Маркус отново се включи:
— Тръгвам си.
Володя се отчая. Беше на път да загуби важен източник:
— Недей — помоли той. — Някак ще оправим това.
Ще осигурим най-доброто болнично лечение…
— Майната ви — обобщи Маркус. — Няма да ме видите повече.
И си излезе.
Дворкин не знаеше какво да прави. Не искаше да остави Маркус да си тръгне, но явно не можеше да го задържи, без да заприлича на глупак. Най-накрая се обърна към Володя: — Не бива да позволявате на хората да Ви говорят така. Така изглеждате слаб. Те трябва да Ви уважават. — Ех, умнико — контрира го лейтенантът. — Не виждаш ли какво си направил? Този човек беше добър източник на надеждна информация, но повече няма да работи за нас заради тъпотията ви.
Дворкин сви рамене:
— Както ти лично му обясни, понякога падат жертви.
— Господ да ми е на помощ — каза Володя и си излезе. Докато се връщаше по моста, изпитваше леко гадене. Бе отвратен от стореното от НКВД на една невинна жена и съсипан от загубата на източника си. Качи се на трамвая — чинът му бе твърде нисък, за да има кола. Умисли се, докато мотрисата се кандилкаше през снега към работното му място. Трябваше да докладва на майор Лемитов, но се колебаеше и се чудеше как да разкаже цялата история. Трябваше да стане ясно, че вината не е у него, но да избегне впечатлението, че се оправдава. Главното разузнавателно управление на Генералния щаб се намираше на края на летището в Ходинка — на него търпелив снегорин пълзеше нагоре-надолу и поддържаше пистата чиста. Архитектурата беше специфична — двуетажна сграда без прозорци на външните стени заобикаляше двора, в който стърчеше девететажната главна постройка, щръкнала като пръст от тухлен юмрук. Вътре не можеха да се внасят запалки и писалки, понеже можеха да задействат детекторите за метал на входа, тъй че армията снабдяваше служителите си с въпросните предмети вътре в сградата. Катарамите на коланите също бяха проблем, така че повечето хора носеха тиранти. Предпазливостта, разбира се, беше ненужна. Жителите на столицата биха направили всичко, за да останат вън от такава сграда; никой не беше толкова луд, че да наднича в нея. Володя работеше в една стая с още трима младши офицери. Стоманените им бюра бяха опряни едно до друго на срещуположните стени. Беше толкова тясно, че бюрото на другаря лейтенант пречеше на вратата да се отвори напълно. Шегаджията на стаята им — Камен — изгледа подутите му устни и започна:
— Я чакай да отгатна — мъжът й се е прибрал рано.
— Не ме питай — сряза го Володя.
На бюрото му го чакаше дешифрирано съобщение от секцията за радиосъобщения; немските думи бяха изписани с молив буква по буква под шифровите групи.
Беше от Вернер.
Първата реакция на Володя бе уплах. Нима Маркус вече бе съобщил на Вернер какво е станало с Ирина и е убедил и него да зареже шпионажа? Денят изглеждаше достатъчно лош за катастрофа от такъв мащаб. Съобщението обаче бе точно обратното на катастрофа. Лейтенант Пешков го зачете с нарастващо удивление. Вернер обясняваше, че германските военни са решили да изпратят в Испания шпиони, които да се представят за антифашистки доброволци, готови да се бият за правителството в гражданската война. Тайните им доклади от тила щяха да се предават до подслушвателни станции с немски персонал в лагера на метежниците. Това само по себе си беше информация от първо качество.
Обаче имаше още нещо.
Вернер знаеше имената.
Володя трябваше да се обуздае, за да не извика от радост. Даде си сметка, че подобен удар може да се случи само веднъж в живота на разузнавача. Това компенсираше загубата на Маркус няколко пъти. Вернер беше двадесет и четири каратово злато. Володя се боеше да си представи какъв риск е поел, за да открадне списъка с имена и да го изнесе от Министерството на въздухоплаването в Берлин. Обзе го желанието да изтърчи в кабинета на Лемитов на горния етаж, но се спря. Четиримата младши офицери ползваха една пишеща машина. Володя вдигна тежкия стар механизъм от бюрото на Камен и го постави на своето. Натрака с показалци руския превод на съобщението на Вернер. Докато свърши, светлината навън избледня и вън от сградата запалиха мощното охранно осветление. Остави индиговото копие в чекмеджето на бюрото си, взе оригинала и се качи един етаж по-нагоре. Лемитов беше в кабинета си. Началникът на Володя беше четиридесетинагодишен хубавец, който носеше тъмната си коса зализана с брилянтин. Беше умен и можеше да мисли един ход преди Володя, който опитваше да му подражава. Майорът не държеше на традиционния военен предразсъдък, че организацията на армията се свежда до крясъци и тормоз, но с некомпетентните хора беше безмилостен. Подчиненият му го уважаваше и се боеше от него. — Тази информация може да се окаже много полезна — заключи Лемитов, след като прочете превода. — Може? — Володя не виждаше причини за съмнение. — Би могло да е дезинформация — обясни му началникът му. Лейтенантът не желаеше да го повярва, но с известно разочарование разбра, че не може да отхвърля възможността Вернер да е бил разкрит и да е станал двоен агент. — Каква дезинформация? — отпаднало запита той. — Да не би имената да са неточни, за да ни пратят за зелен хайвер? — Може би. А може би са имената на истински доброволци — комунисти и социалисти, избягали от фашистка Германия и отишли в Испания да се бият за свободата. Можем да стигнем дотам да арестуваме антифашисти.