Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— По дяволите.
Лемитов се усмихна.
— Не гледайте така нещастно! Информацията си е много добра. Ние си имаме наши разузнавачи в Испания — съветски войници и офицери, „доброволци“ в Интернационалните бригади. Те могат да проучат въпроса.
После взе един червен молив и написа нещо със ситния си спретнат почерк върху хартията.
— Добра работа — завърши той.
Володя реши, че е освободен, и тръгна към вратата.
Лемитов го спря:
— Срещнахте ли се с Маркус днес?
Володя се обърна:
— Имаше проблем.
— Така и предположих, когато видях устата Ви.
Володя му разказа всичко.
— Така че загубих един добър източник — завърши той. — Само не знам какво бих могъл да направя иначе. Трябваше ли да кажа на НКВД за Маркус и да ги предупредя? — А, това не — отсече Лемитов. — Не може да им се вярва за нищо. Никога не им казвайте каквото и да е. Но не се притеснявайте, Маркус не е загубен. Лесно можете да си го върнете. — Как? — запита Володя неразбиращо. — Та той вече мрази всички ни.
— Арестувайте Ирина отново.
— Какво? — Володя бе ужасен. Нима жената не бе пострадала достатъчно? — Тогава ще ни мрази още повече. — Кажете му, че ако не продължи да сътрудничи с нас, отново ще я подложим на разпит. Лейтенант Пешков отчаяно опитваше да скрие отвращението си. Беше важно да не изглежда гнуслив. А и разбираше, че планът на началството му ще проработи.
— Да — успя да изцеди той.
— Само че този път — продължи майорът — му кажете, че ще поставим запалените цигари на друго, по-деликатно място. На Володя му се стори, че може направо да повърне. Преглътна с труд и каза:
— Добро предложение. Ще я арестувам още сега.
— Утре е добре — прекъсна го Лемитов. — В четири часа сутринта. Изненадата ще е пълна. — Слушам — Володя излезе и затвори вратата след себе си. За момент се спря в коридора и усети, че губи равновесие. Един служител го изгледа странно и той се насили да продължи. Трябваше да направи това. Нямаше да измъчва Ирина, разбира се — заплахата щеше да свърши работа. Тя обаче със сигурност щеше да мисли, че ще я изтезават отново, и това щеше да я изкара от равновесие. На Володя му се струваше, че на нейно място може и да полудее. Когато постъпи в Червената армия, никога не си беше представял, че ще може да върши подобни неща. Ясно е, че армията убива хора. Но да изтезаваш момичета? Сградата се опразваше, светлините в кабинетите гаснеха, из коридорите сновяха мъже с шапки. Време беше да се прибира. Той се върна в кабинета си, обади се в частите за безопасност на армията и поиска отряд, който да пристигне в три и половина сутринта за ареста на Ирина. После облече палтото си и излезе за да хване трамвая за вкъщи. Живееше заедно с родителите си — Григорий и Катерина и със сестра си Аня. Тя бе деветнадесетгодишна и все още учеше в университета. В трамвая се замисли дали би могъл да говори за това с баща си. Представи си как го пита: „Налага ли се в комунистическото общество да изтезаваме хора?“ Но знаеше какъв отговор ще последва — това е временна необходимост, за да бъде революцията защитена от шпиони и подривни елементи, купени от капиталистите и империалистите. Може би можеше да запита: „Колко време трябва да мине, докато ще можем да изоставим такива ужасни неща?“ Баща му, разбира се, нямаше да може да отовори, нито който и да е друг. При връщането си от Берлин семейство Пешкови се пренесоха в Правителствената сграда или, както още я наричаха, Домът на Крайбрежната улица — жилищна сграда от другата страна на реката срещу Кремъл, където живееше елитът на съветското общество. Сградата беше огромна, в конструктивистки стил, и побираше над петстотин апартамента. Володя кимна на охраната на вратата, мина през огромното фоайе — толкова голямо, че в някои вечери можеше да се танцува под звуците на джазов оркестър. По съветските стандарти апартаментът беше луксозен, с течаща топла вода и телефон, но не беше приятен като дома им в Берлин. Майка му бе в кухнята. Катерина не я биваше в готвенето и не обичаше да домакинства, но баща му я обожаваше. През 1914 година в Ленинград я отървал от ухажванията на един досаден полицай и оттогава беше влюбен в нея. На четиридесет и три майка му все още бе привлекателна, прецени Володя. По време на престоя на семейството зад граница тя се бе научила да се облича по-елегантно от повечето руски жени — но внимаваше да не изглежда като дошла от Запад, сериозно провинение в Москва. — Устата ти е наранена? — попита го тя след целувката за поздрав. — Нищо — Володя надуши пиле. — Специален обяд?