Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Зоя обаче не бе приключила.
— Именно по тази причина бих желала да говоря с Вас, другарю — обърна се тя към Григорий. — Ние, физиците, четем всички издавани на Запад научни списания — те лекомислено предоставят резултатите си на всички. Напоследък разбрахме, че отбелязват тревожни успехи в проучването на физиката на атома. Съветската наука е в опасност от изоставане. Питам се дали другарят Сталин е наясно с това. Стаята утихна. И най-слабият намек за критика по адрес на Сталин бе опасен. — Той е наясно с повечето неща — отвърна й събеседникът й. — Разбира се — автоматично му отвърна Зоя. — Но може би настъпват моменти, в които верни на партията другари като Вас трябва да насочат вниманието му към някой важен въпрос.
— Да, така е.
Иля отново започна:
— Другарят Сталин несъмнено знае, че науката трябва да е свързана с марксистко-ленинската идеология. Володя разчете съпротивата в погледа на Зоя, но тя сведе очи и скромно произнесе: — Извън съмнение е, че е прав. Ние, учените, ще удвоим усилията си. Това бяха безсмислици и всеки в стаята бе наясно, но никой нямаше да го произнесе на глас. Приличието трябваше да се съблюдава. — Така е — съгласи се Григорий. — И все пак, ще повдигна въпроса следващия път, когато ще мога да говоря с другаря генерален секретар на партията. Може би той ще поиска да се занимае е проблема по-сериозно. — Надявам се — продължи Зоя. — Ние искаме да изпреварим Запада. — А какво правиш след работа, Зоя? — развеселено я попита Григорий. — Имаш ли приятел, или може би годеник?
Аня се възмути.
— Татко! Това не е твоя работа!
Зоя въобще не се засегна:
— Нямам годеник или приятел.
— Точно като сина ми Владимир. И той е така. На двадесет и три, добре образован, висок и хубав — и не е сгоден.
Володя се сгърчи от неприкрития намек.
— Трудно ми е да го повярвам — отвърна Зоя. Володя забеляза закачливия блясък в погледа й.
Катерина постави ръка на рамото на мъжа си.
— Достатъчно. Спри да притесняваш горкото момиче. Звънецът се обади.
Сега пък кой? — обади се Григорий.
Този път нямам никаква представа кой може да е — обади се Катерина и излезе от кухнята.
Върна се е началника на Володя, Лемитов.
Направо смаян, той скочи на крака.
— Добър вечер, другарю майор. Това е баща ми,
Григорий Пешков. Татко, да ти представя майор Лемитов.
Майор Лемитов стегнато отдаде чест.
Григорий започна:
— Свободно. Седнете и хапнете. Да не би синът ми да е направил нещо нередно? Точно същата мисъл накара ръцете на Володя да затреперят. — Не. Точно обратното. Но… бих желал да поговоря насаме с Вас и с него. Володя се поотпусна. Може би нямаше неприятности. — Е, ние приключваме с вечерята — отговори баща му. — Заповядайте в кабинета ми.
Лемитов погледна Иля.
— Вие от НКВД ли сте?
— Да и се гордея с това. Позволете да се представя — Дворкин. — О, Вие сте човекът, който е опитал да арестува Володя днес следобед. — Рекох си, че се държи като шпионин. Оказах се прав, нали? — Трябва да се научите да арестувате чуждите шпиони, а не нашите — отговори Лемитов. Володя се усмихна. Вече за втори път слагаха Дворкин на мястото му. Володя, Григорий и Лемитов отидоха в кабинета от другата страна на антрето. Помещението беше малко и скромно обзаведено. Григорий се разположи в единственото кресло, Лемитов седна до малка масичка, а Володя затвори вратата и остана прав. Лемитов го попита: — Знае ли баща Ви за днешното съобщение от Берлин?
— Не, другарю.
— По-добре му кажете.
Володя разказа за шпионите в Испания. Баща му остана доволен. — Отлична работа! Разбира се, това може и да е дезинформация, но се съмнявам. На нацистите им липсва въображение. На нас обаче — не. Можем да арестуваме шпионите и да използваме техните предаватели, за да пращаме подвеждащи съобщения на десните бунтовници. Това не беше хрумвало на Володя. „Татко може и да се прави на прост пред Зоя“, рече си той, „но все още умът му сече, когато става въпрос за разузнавателна работа“.
— Точно така — обади се Лемитов.
— Твоят приятел от училище, Вернер, е смелчага — каза Григорий на сина си, а после попита Лемитов: — Как смятате да постъпите? — Ще ни трябват кадърни разузнавачи в Испания, за да проучим тези немци. Надали ще е трудно. Ако наистина са шпиони ще има доказателства: кодове, радиопредаватели и прочие.
След кратко колебание той додаде:
— Дойдох тук с предложението да изпратим Вашия.