В черно като полунощ [bg]

В светлината на уверението Лудичкия Артър засия:

— Харно го рече, госпойце, и че ми позволиш ли да кажем едно големо „сполайти“ от името на сите ми нови аркадаши и роднини, задето ни отвори зъркелите за целата тая работа с брачните адети и тънкости. Стррашно беше увлекателно за онез от назе, дека са мъненко далеч от тия неща. Разни от назе се чудеха дъл мож те питаме за некой уточнения?

Угрозата от оживял кошмар беше достатъчно ужасна, но някак си мисълта за Нак Мак Фигъл, задаващи въпроси за конкретиката на интимния живот сред семейните хора, беше още по-ужасна. Нямаше смисъл да им обяснява защо нямаше да им я обяснява. Тифани просто отсече „Не“ с твърд като стомана глас и много внимателно го остави обратно на земята. Не се сдържа да добави:

— Не биваше да подслушвате.

— Епа що не? — засегна се Ульо Гламав.

— Просто не биваше! Няма да обяснявам. Просто не биваше. А сега, господа, бих искала малко да остана сама, ако обичате.

Даваше си сметка, че някои от тях ще я последват, разбира се. Винаги го правеха. Тя се качи обратно до залата и седна колкото е възможно по-близо до огромния огън. Дори в края на лятото залата беше студена. Беше обкичена с гоблени, които да изолират студа от каменните стени. Сюжетът беше типичен: мъже в броня, размахващи мечове, брадви и лъкове срещу други мъже в броня. Тъй като схватките очевидно са били доста краткотрайни и шумни, вероятно се е налагало на всеки няколко минути да се прекъсват, за да може дамите да наваксат със съответния гоблен. Тифани познаваше най-близкия до огнището наизуст. Всички хлапета го знаеха. Учеха историята от гоблените, стига да е останал някой старец наоколо да обяснява какво е станало. Но в общи линии като си хлапе, е по-забавно да си измисляш разни истории за всевъзможните рицари, като например за онзи, който отчаяно тичаше да настигне коня си, и онзи, който беше хвърлен от коня си, и понеже шлемът му беше заострен, сега стърчеше забит с главата надолу. Макар и деца, те преценяваха, че не е добра позиция за бойно поле. Бяха като стари приятели, замръзнали в битка, чието име никой в Кредище не можеше да си спомни.

И… изведнъж сред тях се появи още един, когото изобщо го нямаше там преди, устремен към Тифани през битката. Тя се втренчи в него. Тялото ѝ упорстваше да получи малко сън, и то незабавно, а малкото все още работещи частици от мозъка ѝ настояваха да направи нещо. Насред това ръката ѝ сграбчи една цепеница от края на огнището и я вдигна решително към гоблена.

Платното на практика се беше съсухрило от старост. Щеше да изгори като слама.

Фигурата запристъпя предпазливо. Тифани все още не я различаваше ясно, а и не щеше. Рицарите по гоблена бяха избродирани без никакво чувство за перспектива — стояха плоски като детска рисунка.