В черно като полунощ [bg]

Светът се разклати леко и се преобрази. Ескарина изчезна още докато думите ѝ попиваха в съзнанието на Тифани. Гобленът отново се оказа пред нея и ръката ѝ все така надигаше горящата цепеница, но този път с увереност. Чувстваше се сякаш изпълнена с въздух, който я отделяше от земята. Светът се бе изкривил някак странно, но при все това тя си знаеше, че огънят ще погълне сухото платно като слама в момента, в който го докосне.

— Ще изпепеля тази вехтория за миг, господинчо, вярвай ми. Връщай се там, откъдето си се взел!

За нейно учудване тъмната фигура се отдръпна. Разнесе се кратко просъскване и Тифани усети как някаква тежест сякаш падна от раменете ѝ, отнасяйки вонята със себе си.

— Това беше много интересно.

Тифани се извъртя и се облещи в широката усмивка на Престън.

— Знаеш ли — продължи той, — наистина се притесних, като се вкочани така за няколко мига. Помислих, че си умряла. И като те пипнах — много почтително, без никакви там волности, — беше досущ като въздуха в гръмотевичен ден. Та си помислих: „Това е вещерска работа“, и реших да те наглеждам, ама тогава ти заплаши този невинен гоблен с изпепеляваща смърт!

Тя се взря в очите му, сякаш в огледало. Огън, изскокна в ума ѝ. Огънят го е убил веднъж и той го знае. Няма да припари до огън. Тайната е в огъня. Заекът скача в огъня. Хмм.

— Всъщност аз доста харесвам огъня — додаде Престън. — Изобщо не мисля, че ми е враг.

— Какво? — обърка се Тифани.

— Опасявам се, че си мърмореше под нос — осведоми я Престън. — Няма да те питам за какво става въпрос. Баба ми казваше: „Не се бъркай у вещерските работи, щото ще те цапнат през врата“.

Тифани се втренчи в него и взе моментално решение.

— Можеш ли да пазиш тайна?

Престън кимна.

— Естествено! Никому не съм казал например, че сержантът пише стихове.

— Престън, току-що го каза на мен!