В черно като полунощ [bg]

След известно обсъждане фигълите стигнаха до консенсус, че това ще да е Битката при Бунището, когато според Мъненкио Белоглав Кашик „имаше нивга невиждано допреди туй крескане, търчане и рипане, че и нивга нечувано дотогаз жалко хленчене, наедно с гръмкото кискане на женурята, дорде чиляците са въртеха кат шугави да си смъкнат гащурята, дека вече не им беха дружки, ако се сещаш за що иде реч“.

Тифани слушаше разказа с отворена уста и накрая си върна присъствието на духа дотолкова, че да я затвори, но после я отвори отново, за да попита:

— Но фигълите някога убивали ли са човек?

Това предизвика сред фигълите немалко опити да се избегне зрителният контакт, плюс доста пристъпване от крак на крак и почесване на глави, съпроводено с обичайното изпопадане на насекоми, скътана храна, интересни камъчета и други неописуеми предмети. Накрая Лудичкия Артър каза:

— Я понеже, госпойце, съм фигъл съвсем наскоро узнал, дека не е обущар, та нема да си погубим честта да ти кажем що верно си хортувах с новите ми братлета и узнах, дека навремето, га са живели из далечни баири, понявга е требвало да са бият с човеци, га ония са им доходили да копат за фейското злато. Баш тогаз са ставали ужас-си-телни боеве и верно онез ми ти бандитини, дека били бая тъпи да избегат, са излезли бая умни да измрат. — Той се прокашля. — Ама у защита на мойте нови браточета требва да натъртим, що они секи път гледали жребио да е правдив и равен, дето че рече, по един фигъл на секи десет мъжаги. Нема по-честно от туй. И не са виновати те, дека некой мъжаги сал сакали да се самоубият.

В очите на Лудичкия Артър светеше искрица, която накара Тифани да попита:

— Как точно да се самоубият?

Фигълът-полицай сви миниатюрните си широки рамене.

— Епа занели са лопата до фигълска могила, госпойце. Я съм от людете, дека го знаят законо, госпойце. Нивга не бех зървал могила, дорде не срещнах тия ми ти чудни господа тука, ама при все туй кръвта ми кипва, госпойце, кипва, море, и йощ как! Сърцето ми лупа, пулсо ми препуска, а гръкляно ми се напарва също кат некой драконовски дъх, га си помислим за лъскава железна лопата, дека се побива у глината на фигълска дупка да рути и да кълца. Нема да се помайвам ич да му светим маслото на оня, дека е зел да го върши туй, госпойце. Че му светим маслото и че го сподирим у следващио живот да го утепам пак, и че го сторим пак и отново, оти туй е грех на греховете да затриеш цел народ и една кончина не стига за възмездие. При все туй я съм, как рекох, чиляк на законо и силно се надевам туй недоразумение, дека го рече, да се реши без масово клане и кървища, и писъци и без да има плач и вопли, и да требе разни парчетии от ората да висат по дървете, как нивга са невидени преди, схващаш ли? — Лудичкия Артър, стиснал пълноразмерната си полицейска значка като щит, изгледа Тифани със смесица от смущение и предизвикателство. А Тифани беше вещица.

— Трябва да ти кажа нещо, Артър — заяви тя, — а ти трябва да разбереш какво ти казвам. Дошъл си си у дома, Артър.

Щитът падна от ръката му.