![В черно като полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/2/v-cherno-kato-polunoshch-bg-download.jpg)
В черно като полунощ [bg]
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #38
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Вузев“
- ISBN: 978-954-422-102-7
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В черно като полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
— Толкова мило от твоя страна, че дойде, Тифани. Може ли да си поговорим насаме?
Тифани се озърна. Нямаше другиго в стаята.
— Между нас си — уточни Летиша и отново засука кърпичката си.
Няма много приятелки на своята възраст, помисли си Тифани. Бас държа, че не са ѝ позволявали да си играе със селските дечица. Не излиза много навън. Ще се омъжва след няколко дни. О, боже! Хич не е трудно да се стигне до заключението. И костенурка с куц крак би могла да стигне за нула време до него. А от другата страна — какво? Роланд. Отвлечен от кралицата на феите, прекарал в отвратителната ѝ страна векове, без да пораства, тормозен от лелите си, поболял се от тревоги по възрастния си баща, считащ за необходимо да се държи, сякаш е двайсет години по-стар, отколкото всъщност. О, боже!
— Какво мога да направя за теб? — ведро запита Тифани.
Летиша прочисти гърло.
— След сватбата ще имаме меден месец — сподели тя, а лицето ѝ се обагри в нежнорозово. — Какво точно се предполага да стане? — Последните няколко думи бяха смотолевени съвсем набързо, забеляза Тифани.
— Имаш ли някакви… лели? — попита тя. Лелите по принцип ги биваше за този род неща. Летиша поклати глава. — Опитвала ли си се да говориш за това с майка си? — Пробва Тифани, а лицето на Летиша почервеня като сварен рак.
— Ти би ли говорила за подобно нещо с майка ми?
— Разбирам какъв е проблемът. Е, честно казано аз не съм голям експерт в тази област… — Но беше31. Една вещица не може да не бъде донякъде експерт в тайните, свързани с появата на хора на бял свят. Още като беше на дванайсет, по-старшите вещици ѝ поверяваха някои родилки. Освен това от малка помагаше при обагнянето. Всичко си ставаше от само себе си, както казваше Леля Ог, макар че не чак толкова от само себе си, колкото му се струва на човек. Тифани нямаше да забрави господин и госпожа Спънки, доста порядъчна двойка, които имаха три деца подред, преди да се сетят каква е причината. Оттогава Тифани гледаше да си поговори със селските девойчета на определена възраст, просто за всеки случай.
Летиша слушаше като ученичка, която си води бележки наум и възнамерявала да ги препише няколко пъти, преди евентуално да се яви на изпит в петък. Не зададе нито един въпрос чак докъм средата, когато възкликна:
— Сигурна ли си?
— Да. Категорично — кимна Тифани.
— Ами, ъ-ъ, звучи сравнително просто. Естествено, предполагам, че момчетата са наясно с подробностите… Защо се смееш?
— Зависи от гледната точка — отвърна Тифани. О, виждам те аз. Виждам те, мръсно, заразно, пагубно поругание!
Тифани погледна в огледалото на Летиша, което беше голямо и опасано с множество дебели златни херувимчета, очевидно умиращи от студ. В него се виждаше отражението на Летиша и — слабо, но различимо — безокото лице на Лукавеца. Очертанията му започнаха да изпъкват. Тифани знаеше, че в нейното собствено лице нищо не се е променило. Просто го знаеше. Няма да му отговарям, реши тя. Бях почти забравила за него. Не му отговаряй. Не му давай да се добере до теб!
Тя се опита да се усмихне, докато Летиша измъкваше от разни куфари и сандъци онова, което нарече „чеиз“ и което, по мнението на Тифани, съдържаше целия световен запас от нафинтифлюшеност. Помъчи се да се съсредоточи върху него, да позволи на финтифлюшките да изпълнят съзнанието ѝ и някак си да прогонят думите, които се сипеха от него.
Онези, които разбираше, бяха ужасни, а които не разбираше — още по-зли. Въпреки всичко хрипливият, дрезгав глас отново проникна: Мислиш си, че си извадила късмет, вещице. Надяваш се пак да извадиш късмет. Ама трябва да спиш. Аз никога не спя. Ти трябва всеки път да имаш късмет. На мен ми е нужно само веднъж. Само веднъж и ти ще… гориш. Последната дума звучеше меко, почти нежно след хрипкавите, стържещи, раздиращи думи, които се сипеха досега. Звучеше по-лошо от всичко.
— Знаеш ли — подхвана Летиша, загледана умислено в някаква дреха, каквато Тифани знаеше, че никога не би могла да си позволи, — макар че наистина очаквам с нетърпение да стана господарка на този замък, трябва да кажа, че отходната система мирише наистина ужасно. Всъщност мирише така, сякаш не е почиствана още от сътворението на света. Честно, не бих се учудила, ако някой ми каже, че са я ползвали праисторически чудовища.
31
Макар и не от собствен опит. — Б.пр.