В черно като полунощ [bg]

Тифани все така стоеше втренчена в нищото или по-точно в двете дупки в нищото. В момента те бяха на най-преден план сред цялата бъркотия в ума ѝ, която си беше достатъчно противна и без да се набъркват разни братовчедчици в нея.

— Не мисля, че вещиците са подходящи за шаферки, но все пак благодаря.

Шаферки? Сватба?

Сърцето на Тифани потъна в петите. Нямаше какво да направи. Тя избяга от стаята, преди ужасното създание да успее да научи още нещо. Как я откриваше? Какво търсеше? Дали не му бяха подсказали нещо току-що? Тя изтича в тъмницата, вече станала нейно убежище. Там беше книгата, която ѝ подари Летиша. Отвори я и започна да чете. Горе в планините беше свикнала да чете доста бързо, тъй като единствените налични книги бяха от странстващите библиотекари, а те при просрочка на връщането вземаха още едно пени — значителна сума, когато стандартната ти разменна единица е стара обувка.

В книгата се разказваше за прозорци. Не обикновени прозорци, макар че имаше и такива. Но зад тях имаше… неща, понякога чудовищни. Една рисунка, една страница в книга, дори една локва на определено място… можеха да представляват прозорец. Тя отново си спомни отвратителния гоблин в старата книжка с приказки. Той понякога се кискаше, а друг път се хилеше. Поне така ѝ се струваше. Не беше кой знае каква разлика, но си беше разлика. И все караше човек да се чуди: „Така ли беше последния път? Дали не ме лъже паметта?“

Книгата шумолеше в ръцете на Тифани като гладна катеричка след дълъг сън в пълна с лешници хралупа. Авторът беше магьосник, при това многословен, но книгата въпреки всичко беше завладяваща. Разни хора влизаха и излизаха от рисунки. Прозорците бяха вход за преминаване от един свят в друг, а всичко можеше да е прозорец и всичко можеше да е свят. Тифани беше чувала, че един портрет се счита за добър, когато очите те следят из стаята, но според книгата беше твърде възможно да те следят до вкъщи и нагоре чак до леглото — идея, за която наистина предпочиташе да не мисли в момента. Понеже беше магьосник, авторът се беше опитал да обясни всичко с графики и диаграми, от които нищо не се разбираше.

Лукавеца се беше метнал към нея от книгата, но не успя да изскочи, понеже тя я затръшна. Зърна пръстите му точно преди пресата да се хлопне. Но той не може да се е размазал в книгата, помисли си тя, защото всъщност изобщо не беше там, освен по някакъв магически начин. И ме открива и по други начини. Как? Точно в момента предишните мъчителни дни с грижи за счупени крака, разстроени стомаси и враснали нокти изведнъж ѝ се сториха доста привлекателни. Все разправяше на хората, че тъкмо това е вещерлъкът, и си беше точно така… до момента, в който нещо ужасно не се пръкне от нищото. В тези моменти компрес просто не върши работа.