Тръпка [bg]

— Той имаше една голяма скара в къщата и си спомням как един ден, по-точно една вечер, беше страшно уморен и не му се готвеше, така че ми каза: „Сам, тази вечер ти ще ни нахраниш“. Показа ми как да проверявам с вилица пържолите, за да знам до каква степен са се опекли, и как да ги обръщам бързо, за да останат сочни.

— Станали са страхотни нали?

— Изгорих ги, все едно ги бях стоварил директно в ада — отвърнах. — Бих ги сравнил с въглени, но би било нечестно, защото някои въглени все пак може и да стават за ядене.

Грейс се разсмя.

— Но Бек изяде неговата — казах и се усмихнах тъжно при спомена. — Каза, че това е най-добрата пържола, която е ял в живота си, защото не му се е налагало да я пече сам.

В момента всичко това ми се струваше толкова далечно.

Грейс се усмихваше, сякаш старите истории за мен и водача на глутницата ни бяха най-страхотното нещо на света. Сякаш я вдъхновяваха. Сякаш означаваха нещо. Бек и аз, баща и син.

Пред очите ми изникна образът на хлапето в тахото, което простена: „Помощ“.

Грейс попита:

— Колко време е минало? Имам предвид — не от пържолите. От момента, в който си бил ухапан.

— Бях на седем. Случи се преди единадесет години.

— А защо си бил в гората? Ти си от Дълът, нали? Или поне така пише в шофьорската ти книжка.

— Не бях ухапан в гората. Писаха за това във всички вестници.

Грейс ме гледаше напрегнато. Отклоних очи към тъмния път пред нас.

— Два вълка ме нападнаха, докато се качвах на училищния автобус. Един от тях ме задържа на земята, докато другият заби зъби в мен. — Всъщност го беше направил съвсем леко, почти нежно. Сякаш единствената му цел е била да ми пусне кръв. Но всъщност именно това е била целта му, нали? Сега, когато се връщах назад, всичко ми се струваше болезнено очевидно. Никога не ми беше хрумвало да погледна отвъд този простичък детски спомен за нападението, да се замисля за начина, по който Бек бе влязъл в живота ми, след като собствените ми родители се бяха опитали да ме убият. Бях толкова близък с Бек, а самият той беше толкова съвършен, че никога не се бях опитвал да потърся нещо под повърхността. Чак сега, докато разказвах историята си на Грейс, осъзнавах с кристална яснота, че нападението не е било инцидент. Бил съм избран. Бил съм предварително набелязана плячка в техния лов. Също като онези хлапета в тахото. Бяха разрушили живота ми, а после Бек бе дошъл, за да събере внимателно парчетата и да съгради от тях нещо ново.

Чувах гласа му в главата си: Ти си най-добрият сред тях. Беше вярвал, че ще го надживея и ще поема водачеството на глутницата. Трябваше да съм разгневен. Бесен заради начина, по който бяха отнели живота ми. Въпреки това не чувствах нищо. Бях съвършено лишен от емоции. Празен.

— Насред града? — попита Грейс.