Тръпка [bg]

Приклекнах, за да разгледам бадемовите сладкиши на долния ред. Не бях достатъчно смела, за да погледна когото и да е от двамата в очите, когато казах:

— Беше любов от пръв поглед.

Момичето въздъхна:

— Толкова е романтично. Искрено ви умолявам — никога, ама никога не се променяйте. Този свят има нужда от повече любов от пръв поглед.

Гласът на Сам прозвуча някак треперливо:

— Ще искаш ли от тези сладки, Грейс?

Изведнъж осъзнах, че думите ми бяха произвели много по-сериозен ефект върху него, отколкото очаквах. Зачудих се кога за последно някой му е казвал, че го обича.

Стана ми мъчно.

Надигнах се и отново го хванах за ръка. Пръстите му се вкопчиха в моите толкова силно, че мъничко ме заболя. Казах:

— Всъщност искам. Тези масленки изглеждат страхотно. Ще можем ли да си вземем няколко?

Сам кимна към момичето зад щанда. Няколко минути по-късно в ръката ми се озова малка хартиена торбичка с лакомства. Забелязах, че Сам има сметана по носа си, и му я посочих. Той я избърса бързо, видимо притеснен.

— Отивам да запаля колата — казах, подавайки му торбичката. Той ме изгледа неразбиращо, така че добавих — За да може парното да загрее.

— О. Вярно. Има логика.

Окрилен от романтиката на момента, явно бе забравил колко е студено навън. Но аз не бях. В съзнанието ми се бе разиграла сцената, в която тялото му се гърчи неконтролируемо, докоснато от студа навън и неспособно да запази човешката си форма. Оставих го в магазинчето и се потопих в тъмната зимна нощ.

Беше странно колко отчайващо самотна се почувствах изведнъж, когато вратата се затвори за мен. Обгърната от необятността на нощта, изгубена, далеч от Сам, от познатия му аромат, от сигурността на обятията му. Това място ми беше съвършено непознато. Ако той се превърнеше във вълк, не знаех колко време ще ми отнеме да намеря пътя към дома, нито какво щях да правя с него… Не можех просто да го оставя в Дълът, на толкова много мили разстояние от неговата гора. Бих го изгубила и в двете му форми. Завинаги.

Тротоарът вече бе покрит с тънък бял слой, а снежинките се сипеха край мен, нежни и зловещи. Дъхът ми рисуваше призрачни форми във въздуха, докато отключвах вратата на бронкото.

Подобни немотивирани от нищо пристъпи на паника бяха крайно нетипични за мен. Потреперих, докато чаках колата да се затопли достатъчно, като междувременно отпивах от шоколада си. Сам беше прав — тук наистина го приготвяха по невероятен начин. Трябваха ми само няколко глътки, за да се почувствам по-добре. Ментовият привкус оставяше хлад в устата ми, който топлината на шоколада незабавно заместваше. Усетих как тялото ми се отпуска, как се успокоявам. Почувствах се глупаво, задето бях решила, че нещо лошо би могло да се случи в тази чудесна вечер.

Излязох от колата и подадох глава в магазина, като погледнах към облегналия се до вратата Сам: