Тръпка [bg]

Когато най-накрая заговори, след като махна ръката си от моята, за да си вземе сладка от пликчето, тя ми разказа как веднъж, като малка, е направила курабийки с остатъците от сварените за Великден яйца, наместо със сурови, а след това се смя на тъпите ми шеги за убитите по пътя животни. Беше точно това, от което имах нужда — да се разсея, да се откъсна от реалността.

Тогава чух от джоба си кресчендо от дигитални писукания. Звънеше телефон. Първоначално се изненадах какво прави той в джоба, който смятах за празен, докато не си спомних как Бек го бе поставил в ръката ми. „Обади ми се, когато имаш нужда от мен“ — беше казал.

Странен избор на думи. Когато, а не ако.

— Това телефон ли е? — попита Грейс, смръщвайки вежди. — Имаш телефон?

Откъсването ми от реалността се разпадаше на остри късове край мен, докато вкарвах ръка в джоба си.

— Нямам — казах тихо.

Тя продължи да ме гледа и болката в очите й накара сърцето ми да се свие. Бузите ми поруменяха от срам.

— Всъщност имам — признах.

Натиснах бутона за отговор. Нямаше нужда да поглеждам към дисплея, за да видя кой се обажда.

— Къде си, Сам? Студено е. — Гласът на Бек бе изпълнен с искрената загриженост, която толкова много бях ценял през годините.

Усещах прикования в мен поглед на Грейс.

Нямах нужда от тази загриженост.

— Добре съм.

Бек млъкна и аз си го представих как анализира тона ми.

— Сам, не всичко в този живот е черно или бяло. Опитай се да разбереш. Отказваш дори да ми дадеш шанс да поговоря с теб. Да ти обясня. Кажи ми кога съм грешал за нещо.

— Сега — отвърнах и затворих. Натъпках телефона обратно в джоба си, надявайки се донякъде да иззвъни отново, за да не вдигна.

Грейс не ме попита кой е бил. Не попита защо съм бил толкова лаконичен и защо тонът ми е бил толкова леден. Знаех, че очаква сам да й обясня всичко това, знаех също така, че трябва да го сторя. Но не исках. Аз просто… просто не можех да понеса идеята, че тя ще види Бек в подобна светлина. А може би самият аз не можех да понеса идеята да призная пред себе си, че виждам Бек в подобна светлина.

Не казах нищо.

Грейс преглътна и извади собствения си телефон.

— Това ми напомня, че трябва да погледна за някакви съобщения. Как ли пък не! Все едно някой от нашите ще се сети да ми се обади.

Тя се загледа в телефона си; синята светлина на дисплея осветяваше дланта й, хвърляше призрачни сенки върху лицето й.

— Е, звъняли ли са? — попитах.

— Разбира се, че не. В момента са прекалено заети да се хилят заедно със старите си приятели. — Набра някакъв номер. Чух мърморене от слушалката, твърде тихо, за да различа думите. — Здрасти, аз съм. Аха. Да, добре съм. Да. Да. Да. Хубаво, няма да ви чакам. Забавлявайте се. Чао.