Тръпка [bg]

Излязохме на междущатския път и Сам потегли по него. Караше, докато небето не се обагри в розово, а прелитащите край нас птици не се превърнаха в неясни черни силуети. Беше толкова студено, че пушекът от ауспусите на колите се носеше във въздуха, подобно на стелеща се над шосето бяла мъгла. Сам шофираше с една ръка, другата бе преплела пръсти с моята. Да, определено беше доста по-добре от оставането вкъщи при свинското с ориз и картофи.

По времето, когато слязохме от междущатския, или бях свикнала с миризмата на тревога до степен вече да не ми прави впечатление, или Сам се бе успокоил, защото колата беше изпълнена единствено с мускусния му аромат на вълк и дива гора.

— Е — попитах, прокарвайки пръст по хладната му длан, — къде отиваме?

Той ми хвърли бърз поглед и видях тъжната му усмивка в светлината от таблото.

— Има един страхотен магазин за лакомства в Дълът.

Беше невероятно сладко, че е шофирал цял час, за да ме откара до магазин за лакомства. А и невероятно глупаво, предвид прогнозата за времето, което обаче не редуцираше по никакъв начин елемента на сладост.

— Никога не съм била там.

— Продават най-невероятните карамелени ябълки в целия свят. Както и едни лепкави неща, чието име дори не знам. Милиони калории зад стъклата на витрините. А горещият им шоколад… О, Грейс, просто не мога да ти го опиша.

Не знаех какво да кажа, защото бях абсолютно и крайно идиотски омагьосана от начина, по който беше произнесъл „Грейс“. Тонът му. Начинът, по който устните му бяха оформили звуците от името ми. Тембърът му, отекнал в главата ми като особено приятна мелодия.

— Дори съм писал песен за трюфелите им — призна си той.

Е, това нямаше как да не привлече вниманието ми.

— Чух те как свириш на китара при майка ми. Тя ми каза, че имаш песен, посветена на мен. Защо никога не си ми я пял?

Сам сви рамене.

Загледах се в ярко осветения град. Всяка сграда и всеки мост блестяха в смела борба със спусналия се твърде рано зимен мрак. Очевидно се движехме към центъра. Дори не помнех последния път, когато бях идвала тук.

— Би било много романтично — продължих. — И определено ще ти спечели допълнителни активи пред мен.

Сам не отклони очи от пътя, но устните му се извиха в усмивка. Моите последваха примера им, а после отново се загледах в сградите край нас. Той шофираше уверено, без дори да погледне към знаците, за да се ориентира по вечерните улици. Светлините се разтичаха в размазани блестящи струи по предния капак на бронкото, пътната маркировка препускаше край нас, отмервайки безвъзвратно отминали секунди.

Скоро Сам паркира, обърна се към мен и ми посочи добре осветеното и уютно на вид магазинче на няколко метра от нас: