Тръпка [bg]

Четиридесет и пета глава: Грейс

–1°С

Телефонът звънеше. Това беше първата ми мисъл. Втората — че голата ръка на Сам лежи върху гърдите ми. Третата, че лицето ми и всяка част от мен, която се подава извън завивките, е измръзнала. Примигнах, опитвайки да се събудя, странно дезориентирана в собствената си стая. Отне ми известно време, за да осъзная, че часовникът на шкафчето ми не работи и единствените източници на светлина са проникващите през прозореца лунни лъчи и дисплеят на телефона.

Измъкнах ръка изпод одеялото, за да го взема, внимавайки да не събудя Сам, но телефонът беше престанал да звъни, докато се докопам до него. Беше кучешки студ! Електричеството явно беше спряло заради бурята, която ни бяха обещали в прогнозата. Зачудих се откога няма отопление и дали трябва да се притеснявам за Сам. Надникнах внимателно под одеялото и го видях притиснат до мен, положил глава на рамото ми.

Очаквах да видя нещо нередно в голото му тяло, което лежеше до моето, но истината беше, че се чувствах по-жива от всякога, преизпълнена с енергия, готова да полетя. Точно това бе моят истински живот. Сам и аз. Животът, в който ходех на училище, чаках родителите си и слушах как Рейчъл бърбори за роднините си… това бе просто избледняващ сън, сравнен с яркостта на настоящия момент. Просто малки, безсмислени неща, които бях правила, докато чаках появата на моя Сам. Нейде отвън се надигна далечният, тъжен вой на вълците, а секунди по-късно към него се присъедини и странното електронно ехо на нов телефонен звън.

Не осъзнавах, че правя грешка, докато не притиснах апарата до ухото си.

— Сам. — Гласът от другата страна беше непознат. Глупачка! Бях взела телефона на Сам от нощното шкафче вместо моя. За няколко секунди се зачудих как да отговоря. Може би просто трябваше да прекъсна връзката, но не го направих.

— Не — отвърнах. — Не е Сам.

Гласът беше приятен, но под галещата ухото интонация се усещаше някаква острота.

— В такъв случай искрено съжалявам. Трябва да съм набрал грешен номер.